Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— Мамо. — Майкъл подаде глава през вратата на банята, слабото му лице беше озарено от усмивка. — Излъгах. Не се чувствам зле. Просто си помислих, че може би вече е време да се отнасяш с мен като с възрастен.

И отново се скри в банята. Тя тръгна към кухнята, изпълнена с топлота и любов.

— Прекрасно дете — каза Джок, застанал до барплота. — Има много кураж.

Тя кимна.

— О, да. Колко кошмара имаше тази нощ?

— Нито един, според апаратурата. Нито веднъж не е получил усилване на сърдечния ритъм допреди няколко минути. — Джок се извърна. — Кажи на Майкъл, че съм му приготвил препечени филийки и портокалов сок. Трябва да се обадя по телефона. Време е да се чуя с МакДъф.

Тя се усмихна.

— Първия път, когато те чух да казваш това, си помислих, че е някаква полицейска парола. Името никак не е подходящо за шотландски земевладелец.

— В известен смисъл, той е мой началник. — Очите му блестяха. — Ако не му се обаждах от време на време, той щеше да върви по петите ми, за да е сигурен, че правя каквото трябва. Имаме споразумение.

— Това, че си израснал в село в неговите имения, не означава, че той има право да ти казва какво да правиш и какво — не.

— Но той мисли, че има такова право. Израснал е с чувството за отговорност за всеки от хората от имението му. Мисли, че сме едно семейство. — Той се усмихна. — Понякога и аз мисля така. Той е, също така, мой приятел, а е трудно да кажеш на приятел да върви по дяволите. — Погледна я и усмивката му изчезна. — Имаш драскотина на бузата.

Тя се застави да не вдигне ръка към лицето си. Беше почистила лицето си, когато беше спряла на бензиностанцията, но нямаше как да изтрие драскотината. Трябваше да се сети, че Джок ще забележи. Той забелязваше всичко.

— Дребна работа.

Гледаше я с присвити очи.

— Очаквах да се върнеш още преди час. Къде беше?

Тя не отговори направо.

— Можеше да се свържеш с мен по телефона, ако е имало проблеми с Майкъл.

— Къде беше? — повтори той. — В сградата с лабораториите?

Софи нямаше как да го излъже. Кимна рязко.

— Той не дойде. През последните три седмици беше там всеки вторник в седем часа. Не знам защо не дойде днес. — Ръцете й бяха от двете страни на тялото, свити в юмруци. — По дяволите, бях готова, Джок. Щях да го направя.

— Никога няма да си готова.

— Ти ме научи. Готова съм.

— Може и да го убиеш, но това все ще те измъчва.

— Няма. Не е толкова трудно да убиеш човек.

Той направи гримаса.

— Трябваше да ме видиш преди няколко години. Имах проблеми, когато се налагаше да убия някого.

— Още една причина да убия Санборн — каза Софи. — На него не би трябвало да му се позволи да живее.

— Съгласен съм. Но не ти трябва да си тази, която ще го убие. — Направи пауза. — Ти имаш Майкъл. Той има нужда от теб.

— Знам. Имам споразумение с бащата на Майкъл да се грижи за него, ако е необходимо. Той го обича, но не можеше да го взема при себе си през онази първа година. Обаче сега Майкъл е много по-добре.

— Той има нужда от теб .

— Млъкни, Джок. Как бих могла… — Тя разтри слепоочията си, защото имаше силно главоболие, и прошепна: — Вината е моя. Те продължават да го правят. Как бих могла да им позволя?

— МакДъф познава много влиятелни хора. Мога да го помоля да се обади на някого от вашето правителство.

— Знаеш, че опитах това. Обадих се на всички, които познавам. Те ме потупваха по рамото и ми казваха, че истерията ми е напълно разбираема. Казваха, че Санборн е уважаван бизнесмен и че няма доказателства, че той е чудовището, за което го смятам. — Тя изкриви устни. — Когато стигнах до последното копеле, което беше станало сенатор, аз вече наистина бях изпаднала в истерия. Не можех да приема, че не искат да ми повярват. Бях сигурна, че са подкупени. Всички бяха подкупени — от най-долното до най-горното стъпало. — Тя уморено поклати глава. — Твоят МакДъф ще се сблъска със същата стена. Не, трябва да стане по моя начин. — Тя стисна устни. — Ти грешиш, мога да го убия. И това нищо няма да ми причини. Няма да позволя на Санборн да ме нарани повече, отколкото вече ме е наранил.

— Тогава, позволи ми да направя това за теб. Това решение е много по-добро.

Джок говореше уж просто така, без да настоява.

— Защото ти няма да бъдеш измъчван от чувство за вина? Това е лъжа. И ти ще имаш угризения. Не си чак толкова загрубял.

— Нима? Знаеш ли колко убийства съм извършил?

— Не. Ти също не знаеш. Точно затова и ми помогна. — Тя пусна кафе машината и се подпря на плота. — Един от охраната ме видя. Дори може би повече от един. Не съм сигурна.