Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— Знам. Прав си. Вече се подобряваш. Какво мога да кажа? Аз съм майка, затова се тревожа. Това е присъщо на майките. — Побутна го към вратата. — Вземи блокче протеин, защото не си изяде закуската.

Момчето грабна блокчето и бързо се втурна през вратата. Софи се надяваше, че ще се сети да го изяде. Беше прекалено слаб. След кошмарите му беше трудно и да се храни, и да усвоява храната, но настояваше да се занимава с футбол и лека атлетика. Вероятно за него беше добре да е зает. Софи отчаяно искаше синът й да води възможно най-нормален живот. Но нямаше съмнение, че спортът му помагаше да изгаря килограмите, които и без това трудно натрупваше.

Звънна мобилният й телефон. Тя замръзна. Беше Дейв Едмъндс. Исусе, в момента нямаше нужда от разговор с бившия си съпруг.

— Здравей, Дейв.

— Надявах се да те чуя, преди да си тръгнала за работа. — Пауза. — В събота вечер с Жан ще летим за Детройт, затова ще трябва да върна Майкъл при теб по-рано. Окей?

— Не е окей. Но предполагам, че се налага. — Тя стисна по-здраво слушалката. — Исусе, от шест месеца насам, за първи път вземаш Майкъл при себе си за уикенда. Нима мислиш, че няма да се досети защо не искаш да нощува при теб? Не е глупав.

— Разбира се, че не е. — Дейвид пак направи пауза. — Но тези проклети жици, Софи! Страхувам се, че ще направя нещо погрешно. Той ще е по-добре и по-сигурен с теб.

— Да, така е. Но аз ти показах как да свържеш монитора. Толкова е просто. Майкъл може и сам да го прави. А ти трябва само да проверяваш монитора, да си сигурен, че работи както трябва. Ти си негов баща и не искам да го лъжем. За Бога, той не е болен от чума! Наранен е, страда.

— Знам — каза Дейвид. — Работя по въпроса. Но много ме е страх, Софи.

— Преодолей страха, тогава. Синът ти има нужда от теб. — Тя затвори и премига, за да спре сълзите. Надяваше се, че Дейв най-после ще се приспособи, но бъдещето не изглеждаше обещаващо. Безопасният рай, в който трябваше да се превърнат отношенията на Майкъл с баща му, се разпадаше пред очите й. Трябваше да измисли нещо друго, да направи други планове. Преди онзи отвратителен ден тя мислеше, че бракът им може да успее, макар, като всички други, да имаха проблеми. Грешеше. Бракът им беше успял да издържи само шест месеца след излизането й от болницата.

Но, по дяволите, той трябваше да е при Майкъл, когато момчето имаше нужда от него. Трябваше.

Трябваше да остане спокойна. В момента не можеше да направи нищо. Щеше да намери начин да защити Майкъл. А сега трябваше да си легне. Да заспи. А после щеше да се върне в болницата, за да върши това, за което беше учила, това, в което беше наистина добра. И докато работеше, не мислеше за нищо друго.

Да, трябваше да помага на хората, вместо да планира убийство.

— Искам да ме освободиш от обещанието ми — каза Джок Гейвин, когато МакДъф вдигна слушалката. — Може да се наложи да убия човек.

Зачака, изслуша ругатните, които идваха от другия край на линията. Когато те престанаха, Джок каза:

— Той е много лош човек. Заслужава да умре.

— Не от твоята ръка, по дяволите. Това приключи за теб.

„Това може никога да не приключи“ , помисли си Джок. Той го знаеше, макар МакДъф явно да беше на друго мнение. Но МакДъф искаше това толкова отчаяно, че беше готов да повярва на всичко.

— Софи ще убие Санборн, ако не го направя аз. Не мога да й позволя да го направи. Тя вече достатъчно е страдала, достатъчно е наранена. Дори да не я хванат, това ще бележи целия й живот занапред.

— Вероятно ще се откаже. Ти каза, че не притежава инстинкта на убиец.

— Но сега вече притежава необходимите умения. А освен умения, има и омраза у нея. Убедена е, че макар че причината да извърши зло е добра и справедлива.

— Тогава, остави я да го направи. А ти излез от живота й.

— Не мога. Трябва да й помогна.

МакДъф мълча известно време.

— Защо? Какво изпитваш към нея, Джок?

Джок се засмя тихо.

— Не се тревожи. Не е секс. И, Господ знае, не е любов. Е, може би е любов. Приятелството също е любов. Харесвам и нея, и момчето. Изпитвам някаква привързаност към нея заради онова, което е изстрадала. И заради което продължава да страда.

— Това е достатъчно, за да ме разтревожи, ако ще те накара да подновиш старите си навици. Искам да се върнеш в имението.

— Не. Освободи ме от обещанието ми.

— По дяволите, няма да го направя. Дълго време те оставих сам да търсиш пътя си. За мен беше дяволски трудно. Единственото, за което те помолих, беше да държиш връзка с мен. И да не убиваш.