Айрис Джоансен - Убийствени сънища

Молеше се на Бога да не са го направили. От онова, което беше чул от Солдоно, неговата връзка с ЦРУ, Фредерикс беше много скромен за поста, който заемаше, и беше „приличен“ изпълнителен директор. Което, в този свят, означаваше, че не е лайно. Името на играта беше власт и добрите момчета обикновено финишираха последни, ако нямаха мускули, с които да се защитават. Фредерикс имаше необходимите мускули и се оказваше, че бодигардовете му са или неспособни, или подкупени от…

Звънна мобилният му телефон. Дали не беше Солдоно, който щеше да му съобщи, че спасителната акция е отменена?

— Ройд.

— Нат Кели. Съжалявам, че се обаждам толкова рано, но току-що се върнах от сградата с лабораториите. Мисля, че го имам. Имаш ли време за мен?

Той замръзна.

— Говори бързо. Трябва да тръгна след няколко минути.

— Това няма да отнеме няколко минути. Знам къде са първоначалните записки върху експериментите с РЕМ-4. Няма формули. Сигурно ги пазят някъде другаде. Но се споменават три имена. Санборн, твоят любимец, генерал Бош, и още едно.

— Кой?

— Доктор Софи Дънстън.

— Жена? Коя, по дяволите, е тя?

— Още не знам. Не съм имал време да разследвам. Обадих ти се веднага. Но файлът й беше свързан с текущ файл. Щях да го прегледам, но ми се наложи бързо да напусна стаята с компютъра.

— Значи тя е все още замесена.

— Така изглежда.

— Искам да знам всичко за нея.

— Ще направя каквото мога. Но до края на следващата седмица ще са изнесли всичко от сградата. Не знам още колко ще имам достъп до стаята с докладите и до тази с компютрите. По дяволите.

— Седмица?

— Най-много.

— Тази информация ми трябва. Не мога да докосна и с пръст Санборн или генерал Бош, ако не разполагам със записките върху експериментите. Сделката трябва да бъде „в пакет“ . Но жената може да ме доведе до нещо, ако успея да стигна до нея.

— И какво ще правиш с нея?

— Ще открия всичко, което тя знае.

— А после?

— А ти какво мислиш? Наистина ли вярваш, че защото е жена, ще й позволя да се измъкне?

Кели мълча секунда.

— Не, предполагам, че не.

— Защото не си глупак. Ще можеш ли да измъкнеш информацията за нея, преди да са преместили докладите?

— Ако работя бързо и не ме хванат.

— Направи го. — Той говореше бавно, като произнасяше ясно всяка дума. — Не издирвам информация за РЕМ-4 вече четири години, за да ми попречат сега. Искам да знам всичко за Софи Дънстън. Имам нужда от нея. И ще я имам.

— Ще се върна в сградата тази вечер. Ще те посрещна на националното летище във Вашингтон утре с информацията, която съм открил.

— Няма да успея да стигна във Вашингтон утре. — Замисли се. Изкушаваше се да прати по дяволите тази работа или да я прехвърли на ЦРУ, но беше прекалено късно. Докато успеят да стигнат дотук, Фредерикс щеше вече да е мъртъв. — Дай ми седмица.

— Не мога да обещая, че тя ще е наблизо дотогава. Ако Бош и Санборн се местят, тя може би ще се срещне с тях.

Ройд изруга.

— Два дни. Трябват ми поне два дни. Намери я и ми се обади, ако изглежда така, сякаш тя ще „отлети“ . Задръж я някак си, докато дойда.

— Да не би да предлагаш да я отвлека?

— Направи, каквото се наложи.

— Ще помисля. Два дни. Обади ми се, когато се качиш на самолета за Вашингтон.

Той затвори.

РЕМ-4.

Ройд натисна копчето за край на връзката, обзет от гняв и тревога. Исусе. Беше толкова близо, но тази беше първата истинска почивка, която му се очертаваше от три години на сам. И тя идваше в момент, когато трябваше да приключи работата с Фредерикс.

Два дни.

Започна бързо да навлича дрехите си. Трябваше да измъкне Фредерикс оттук и да се качи на самолета за Вашингтон. Нямаше време за игри. Щеше да измъкне Фредерикс от ръцете на въстаниците днес, дори да се наложеше да взриви напалм, за да прокара пътека през джунглата и да стигнат до Богота.

Можеше да е във Вашингтон по-скоро от двудневния срок, който беше поискал.

„Само не й позволявай да се измъкне, Кели.“

Писъците на Майкъл кънтяха в къщата. Мониторът, поставен на масата до леглото на Софи, се изключи. За секунди, Софи скочи на крака и се затича към спалнята. Той изпищя отново, преди тя да е успяла да стигне до леглото му.

— Майкъл, всичко е наред. — Седна до него и го разтърси. Момчето отвори замаяно очи, а тя го прегърна. — Всичко е наред, ти си в безопасност.

Но не всичко беше наред. Никога не беше наред. Усещаше как бързо и неритмично бие сърцето му, как пулсира. Той трепереше силно, все едно че имаше малария.