Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— Кошмарът приключи.

— Мамо?

— Да. — Тя го прегърна по-здраво. — Добре ли си?

Майкъл не отговори веднага. Винаги му бяха необходими няколко минути, за да се възстанови, когато успееха да прекъснат кошмара, преди да е потънал прекалено дълбоко в него.

— Разбира се. — Гласът му беше неравен. — Съжалявам, че ти… Трябва да съм по-силен, нали?

— Не, ти си много, много силен. Познавам възрастни мъже, които имат кошмари, а ти се справяш много по-добре от тях.

Отдалечи го малко от себе си и приглади косата му назад. По бузите му се стичаха сълзи, но тя не се опита да ги избърше. Беше се научила да не им обръща внимание, за да не се смущава той. Дребно нещо, но беше всичко, което можеше да направи, за да пощади гордостта му, след като беше толкова зависим от нея.

— Непрекъснато ти повтарям, че това не е слабост, а болест, която трябва да се лекува. Знам каква е болката ти и се гордея с теб. — Направи пауза. — Има само едно нещо, което ще ме направи по-горда. Ако говориш с мен за тях…

Момчето извърна поглед.

— Не си ги спомням.

Това беше лъжа и двамата го знаеха. Вярно беше, че жертвите на среднощните кошмари понякога не си спомняха съдържанието на сънищата си, но кошмарите на Майкъл сигурно бяха свързани с онзи ден на кея до езерото. Дори самото му поведение, когато тя го запиташе за това, беше знак, че си ги спомня.

— Но това ще ти помогне, Майкъл.

Той поклати глава.

— Добре, може би следващия път. — Софи се изправи. — Какво ще кажеш за чаша горещ шоколад?

— Сега е четири и половина. Днес трябва да работиш, нали?

— Спах достатъчно. — Тя тръгна към вратата. — Отиди да си измиеш лицето, а аз ще приготвя шоколада.

Синът й беше блед, а това показваше, че кошмарът е бил лош. Исусе, надяваше се, че няма да повърне.

— В кухнята. След десет минути, окей?

— Окей.

Когато след пет минути той седна до масата, цветът на лицето му се беше върнал и бузите му розовееха.

— Татко ми се обади вчера следобед.

— Това е добре. — Тя наля горещия шоколад в две големи порцеланови чаши и добави сметана. — Как е той?

— Добре, предполагам. — Момчето отпи. — Ще се върна у дома в събота вечерта. Той и Жан няма да са в града. Казах му, че нямам нищо против. И без това предпочитам да съм с теб.

— Радвам се. Ти винаги ми липсваш. — Седна и стисна чашата в студените си длани, за да ги стопли. — Но защо? Ти харесваш Жан, нали?

— Разбира се. Тя е спретната и подредена. Но мисля, че двамата с татко предпочитат да са сами. Така е при младоженците, нали?

— Понякога. Но те са женени вече почти шест месеца и съм сигурна, че в живота им има място и за теб.

— Може би. — Той отпи, свел поглед към чашата. — Моя ли е вината, мамо?

— За какво?

— За теб и татко.

Софи очакваше той да й зададе този въпрос, откакто с Дейв се разделиха. Радваше се, че момчето най-после е решило да се освободи от това.

— Разводът? Няма начин. Ние просто бяхме много различни. Оженихме се в колежа, когато бяхме още деца, а се променихме, когато станахме възрастни. Случва се на много двойки.

— Но вие спорехте много за мен, чувах ви.

— Да. Но спорехме и за много други неща. Което не означава, че и без това нямаше да се разведем.

— Честно?

Тя покри дланта му със своята.

— Честно.

— И всичко е наред, ако харесвам Жан?

— Чудесно е, че харесваш Жан. Баща ти е щастлив с нея. Това е важно. — Тя взе хартиена салфетка и избърса сметаната от устата му. — И е много мила с теб. А това е дори още по-важно.

Той помълча.

— Татко казва, че Жан е малко нервна заради кошмарите ми. Мисля, че затова не искат да пренощувам у тях.

Това копеле. Беше прехвърлил вината на Жан, за да може да излезе чист от цялата работа. Насили се да се усмихне.

— Тя ще свикне с тях. А може и да не й се наложи да свикне. Както каза, те вече не идват всяка нощ. Ти се подобряваш.

Той кимна и мълча известно време.

— Пита ме за Джок.

Тя отпи от шоколада си.

— Така ли? Разказал си му за Джок?

— Разбира се. Споменах името му два пъти последния път, когато с татко отидохме на кино.

— И какво искаше да знае той?

Майкъл се усмихна широко.

— Татко запита какво прави Джок в къщата през цялото време. Сякаш реши, че тук става нещо нередно.

— И ти какво му каза?

— Казах му истината. Че Джок е твой братовчед и че е в града, защото си търси работа.

Това беше истината, доколкото Майкъл знаеше. Тя трябваше да измисли логично обяснение, когато Джок се появи.

— Ние имахме късмет с него — каза тя. — Джок много ни помага, нали? Мисля, че го харесваш.