Айрис Джоансен - Убийствени сънища

После, докато гледаше изражението на Софи, тя отново поклати глава. Софи не можеше да отхвърли отговорността, не и към това бебе, не и към Майкъл. Това не беше в природата й.

По дяволите, може би Софи беше права. Може би парите не бяха толкова важни, по-важна беше отплатата от работата, която тя получаваше тук, с това дете.

— Довиждане, Кати. — Софи й махна, докато вървеше към асансьора. — До скоро.

— Не и ако ти е останала капка разум. Аз съм нощна смяна през целия месец. Намери ли някаква причина за спирането на дишането на Елспет?

— Ще сменя едно от лекарствата й. На възрастта на Елспет повечето от работата се състои в опити и грешки. — Вратите се отвориха и тя влезе в асансьора. — Ще трябва просто да я наблюдаваме, докато порасне и тези проблеми изчезнат.

Тя се облегна на стената на асансьора и затвори очи. Беше много уморена. Трябваше да се прибере у дома и да забрави за Санборн.

„Престани да проявяваш малодушие“. Нямаше да се прибере у дома.

След няколко минути вече отключваше вратата на караваната. Избягваше да гледа куфарчето с карабината „Спрингфийлд“ , поставено в багажника на „Тойота“-та . Беше я проверила по-рано, за да се увери, че всичко е в ред. Не че се налагаше да го прави. Джок винаги се грижеше за оръжията и нямаше да й позволи да отиде с карабина, която не е в изправност. Той беше истински професионалист.

Би искала да може да каже същото за себе си. Беше прогонвала от ума си мисълта за Санборн през цялата нощ, но сега вече трепереше. Отпусна глава на кормилото за малко. Трябваше да го преодолее. Не беше естествено за нея да се чувства така. Да отнемеш човешки живот, е нещо ужасно. Дори това да е змия като Санборн.

Тя си пое дълбоко дъх, вдигна глава и втренчи поглед в караваната. Санборн щеше да пристигне в сградата с лабораториите в 7:00. А тя трябваше да остане тук и да го чака.

Бягай.

Чу вик зад себе си. Подхлъзна се по склона на хълма, падна, стана и се спусна надолу по брега на потока.

Край главата й мина куршум.

— Спри!

Бягай. Не спирай.

Чу как се чупят храстите горе на хълма. Колко ли души имаше там?

Скрий се в храстите. Караваната беше паркирана на пътя на около миля оттук. Трябваше да се отърве от тях, да изгубят дирите й, преди да стигне до нея.

Клоните я удряха през лицето. Храстите деряха кожата й.

Вече не ги чуваше.

Не, чуваше ги. Но бяха далеч. Може би бяха тръгнали в друга посока.

Стигна до караваната. Скочи зад кормилото и хвърли карабината на задната седалка, преди да потегли. Излезе на шосето. Кракът й натисна рязко педала на газта.

Трябваше бързо да изчезне оттук. Нещата все още можеха да бъдат в ред. Ако не бяха успели да я видят добре.

Ако не се приближаха достатъчно, за да забият куршум в главата й…

Майкъл викаше и пищеше, когато Софи се втурна в къщата след час. По дяволите. По дяволите. По дяволите. Тя хвърли чантата си на земята и се затича по коридора.

— Всичко е наред. — Джок Гейвин вдигна поглед към нея, когато тя влезе в къщата. — Събудих го веднага, щом кошмарът започна. Не се измъчи много.

— Достатъчно е.

Майкъл седеше и тежко се задъхваше, гърдите му се повдигаха и спускаха мъчително. Тя се хвърли на леглото и го взе в прегръдките си.

— Всичко е наред, бейби. Свърши вече — прошепна тя. Залюля го напред — назад. — Кошмарът си отиде.

Ръцете на Майкъл отчаяно се вкопчиха в нея, но само за миг, след това той я отблъсна.

— Знам, че вече всичко е наред — каза той мрачно. Пое си дълбоко дъх. — Бих искал да не се отнасяш с мен като с дете, мамо. Така се чувствам зле.

— Съжалявам. — Всеки път се заклеваше, че няма да действа така емоционално, но, странно, това винаги я сварваше неподготвена. Тя прочисти гърлото си. — Ще внимавам. — Усмихна се с треперещи устни. — Някои хора обаче ще продължават да мислят, че си дете. Представи си. Трябва да го приемеш.

— Ще отида да ти приготвя закуска, Майкъл — каза Джок и тръгна към вратата. — Трябва да побързаме. Вече е седем и половина.

— Да. — Майкъл стана от леглото. — Трябва да се приготвя за училище. Ще закъснея за автобуса.

— Няма нужда да бързаш. Ще те закарам, ако го изтървеш.

— Не, ти си уморена. Ще успея. — Той й хвърли поглед през рамо. — Как е онова малко момиченце?

— Само един инцидент. Мисля, че трябва да сменя лекарствата й. Може някое от тях да причинява спирането на дишането.

— Чудесно.

Той отиде в банята. А когато затвори вратата, вероятно се подпря на мивката и си даде минута — две, за да потисне гаденето и ужаса, от който то беше причинено. Тя го беше научила как да прави това, но напоследък той я избягваше, оставяше я вън от тези неща. Това беше съвършено естествена реакция и нямаше причина тя да се чувства наранена. Майкъл беше вече на десет години и продължаваше да расте. Тя беше щастлива, че все още са близки, доколкото възрастта му позволяваше.