Айрис Джоансен - Убийствени сънища

— Как е тя?

— Как очакваш да бъде? — запита той грубо. — Едновременно смела и уплашена, пита се дали ще излезе жива от всичко това.

Затвори.

Трябваше да се обади на МакДъф. Трябваше да устои на изкушението да отиде и да я вземе, преди да се е срещнала с хората на Санборн. Само че сега, след като се беше съгласила с плана, нямаше да се откаже. Не се беше съгласила да направи това само защото той я беше убедил, че това е най-добрият начин да приключат нещата. Поне се надяваше, че това не е единствената причина. Беше я обвинил, че е обсебена от чувството за вина, но сега нещата бяха по-различни. Набра номера на МакДъф.

Сан Торано

Островът изглеждаше спокоен като всеки тропически остров, съвсем обикновен, в тази топла ранна вечер. Така си помисли Софи, докато моторната лодка се носеше към дългия кей, където я чакаше Санборн. Кеят наистина беше много дълъг и за миг я завладя чувството за нещо познато, от което я побиха студени тръпки. На кей като този бяха умрели баща й и майка й и беше започнал ужасяващият, отвратителен кошмар.

Санборн беше привлекателен мъж в началото на петдесетте, с посивяваща коса и загорял от слънцето, което го караше да изглежда съвсем на мястото си тук. Изглеждаше по-млад и по-елегантен, отколкото по времето, когато тя беше работила за него. Усмихваше се. Махна й с ръка като на стар приятел.

Тя почувства как мускулите на стомаха й се напрегнаха. Как може да се държи така приятелски, почти дружелюбно? И защо тя не беше разбрала какво чудовище е той, когато беше работила за него? Никога не го беше намирала неприятен през онези месеци. Може би защото беше така погълната от работата си, че той никога не беше имал значение за нея.

Но беше придобил значение по-късно. Беше изкривил по ужасен начин живота й и беше унищожил любимите й хора. Лодката спря на кея и Санборн тръгна към нея.

— Софи, мила моя, най-после сме отново заедно. — Погледна мъжа, който караше лодката. — Някакви проблеми, Монти?

Мъжът поклати глава.

— Дойде сама. Не ни проследиха.

— Добре свършена работа. — Той й подаде ръка. — Нека ти помогна.

Тя избегна контакта с него и скочи на брега.

— Мога да се справя и сама.

— Винаги независима. — Усмивката му остана същата, не се поколеба нито за момент. — Вече не съм свикнал с това качество. Благодарение на теб, повечето от хората, с които си имам работа, са слаби и послушни.

— Това сигурно ти доставя удоволствие.

— О, така е. Не мога да ти опиша чувството, което ме обзема, като знам, че съм господар на всичко, което виждам. И желанието за още.

— Защо? Ти имаш всичко. Пари, влияние, власт. Защо трябва да мачкаш тези, които са около теб?

— Ако не разбираш, не мога да ти обясня. Бош мисли, че това са парите и способността да караш този свят да напредва, да се движи. Това подтиква него към действие. А при мен не е точно така. Други неща ми доставят по-голямо удоволствие — такова, където не намирам никъде другаде. Ела. — Той тръгна по кея. — Ще ти покажа къде да се настаниш. Искам да започнеш работа веднага.

— И къде ще работя?

— Имам лаборатория в къщата, която построих на острова. Доведох веднъж Горшанк тук и оборудването е все още на мястото си.

— Шансът да продължа работата на Горшанк и това да стане бързо, не е много голям. Първо ще трябва да проуча неговите формули, после да проведа експерименти, за да видя какви са недостатъците на работата му. А може и самата формула да се окаже напълно неприложима. Може и да не проработи, независимо какви подобрения ще направя.

— О, тя работи, но на ограничени начала. Горшанк ме увери, а аз самият проведох няколко експеримента, откакто дойдохме тук.

Тя спря поглед на лицето му.

— Върху местните?

— Още не. Върху екипажа на „Констанца“ . — Той погледна кораба, хвърлил котва в пристанището. — Те и без това щяха да бъдат елиминирани. Налагаше се. Не можехме да ги оставим да си отидат свободни. Можеше да проговорят.

— И бяха ли „елиминирани“ ?

— Изгубихме осем члена от екипажа в първата нощ, след като пиха от водата от цистерните. Смъртта им, изглежда, беше болезнена. На капитана и на първия помощник дадохме двойна доза и те умряха с викове. Останалите станаха извънредно послушни и готови да правят, каквото им се каже. Работят в градината зад къщата под охрана, за да преценим колко ще трае това тяхно състояние. Идеалната ситуация ще бъде постоянна промяна, но това вероятно е прекалено много, за да се надяваме. Ще трябва да продължим да им даваме дози.