Айрис Джоансен - Убийствени сънища

„Бих използвал всекиго…“

„Остани на място спокоен. Не се движи.“

Ройд лежеше в храстите и чакаше охраната да мине покрай мястото. Щеше да е по-бързо и по-безопасно да отстрани охраната, но не можеше да го направи. Никой не трябваше да умре тази нощ. Софи трябваше да има своя шанс да вземе предавателя, без да събуди.

Охраната зави край ъгъла на оградата.

Ройд стана и затича към ивицата трева пред портата. Извади растенията, които щеше да засади, от непромокаемата си раница за секунди и миг по-късно тя беше на земята. Разстла сухата прахообразна почва, която беше донесъл със себе си, по прясно разораната земя. Засади растенията, изправи се и се затича отново към храстите.

Беше се погрижил костюмът му да изсъхне първо, за да не остави мокри следи по земята. Растенията трябваше да се огледат много внимателно и много отблизо, за да се каже, че не са израснали на онова място. Тук бурените изникваха понякога за една нощ.

И така, оставаше му само да доплува обратно до ланчията.

И да чака Софи да се свърже с тях.

— Ето го и завода, който пречиства водата. — Санборн посочи малката сграда с покрива от керемиди, заобиколена от ограда. — Не е много впечатляващ, но е достатъчен за нашите цели.

— Да убиете хиляди хора? — запита Софи, преди да слезе от колата. Опита се да изглежда съвсем нехайно, докато погледът й обхождаше района. По дяволите, къде ли беше предавателят?

— Казах ти, че не такова е нашето намерение. А ако си свършиш работата добре, можеш да спасиш всичките тези хора, за които толкова много се тревожиш. Това би трябвало да те кара да се чувстваш изключително важна.

Ето го! Малки жълти цветчета на около ярд от портата. Тя побърза да извърне поглед от тях.

— Ще си свърша работата. Трябва да я свърша. — Тръгна към портата. — Макар само Господ да знае как. Ще имам нужда от всичкия късмет, за който мога да моля, да взема назаем или да открадна, за да спася сина си. Ще трябва… — Тя спря. — Късмет. Може би късметът ще бъде на моя страна, все пак.

— Какво?

— Майкъл обича жълтите цветя. Когато беше много малък, ми береше букетчета от глухарчета. — Тя направи няколко крачки към жълтите бурени. — Може би това е знак, че всичко ще е както трябва за него.

Тя коленичи и притисна цветчетата до себе си, като използва тялото си, за да ги скрие от Санборн. Предавателят. Малък микрофон с размерите на нокът на палец. Взе го и го остави да се плъзне в ръкава й.

— Да, ще ми е необходим късмет.

— Да, ще ти е необходим късмет. Колко си досетлива. Но тези бурени не могат да ти помогнат. Аз съм единственият, който може да ти помогне. Изненадан съм, че един учен може да има суеверия.

— Аз, освен учен, съм и майка. — Тя забоде цветчето в джобчето на блузата си. — А може би си разбрал колко отчаяна може да е една майка, когато става въпрос за детето й. Разбира се, че си осъзнал това. Затова съм тук. Ще приема не само доза късмет, а и всичко друго, което може да осигури неговата безопасност.

Той се усмихна.

— Престани с тези сантиментални глупости. — Той й отвори вратата. — Болезнено е, но ми харесва това, че си така отчаяна. Главата ми се замайва от толкова власт. Виждаш ли, винаги са ми харесвали тези наши отношения, в които аз съм господарят, а ти — робът. Когато бяхме в Амстердам и ти беше така изпълнена с въодушевление и увереност, виждах, че не даваш пет пари за мен и моето мнение. Знаеше, че си права, и с мен беше само учтива. Това много ме дразнеше.

— Затова ли постъпи така със семейството ми?

— Отчасти. Ти имаше нужда от урок.

Заляха я едновременно и гняв, и болка.

— Майка ми и баща ми бяха невинни. Те не заслужаваха да умрат.

— Вече всичко е свършено. Забрави го. Трябва да се концентрираш върху работата.

Да забрави? Не можеше да повярва, че той смята за възможно тя да забрави онзи следобед на кея, който беше разтърсил живота й. А виждаше, че нейните чувства се струват странни на Санборн.

— Да, вече всичко е свършено. — Извърна поглед. — И те уверявам, че ще се концентрирам върху работата.

— Добре. — Той отвори портата на завода. — Цистерните са отзад. — Кимна с глава към огромните машини. — Трябва да тръгвам. Кажи на охраната, когато си готова да се върнеш в лабораторията. — Понечи да се обърне, но първо я погледна. — Съоръженията тук се охраняват много добре. Сигурно си забелязала. Никой не може да се приближи до тях или да излезе от завода без моето разрешение. Ако решиш, че синът ти не си струва риска, може би ще помислиш за себе си. Много си млада, за да умреш.