Айрис Джоансен - Убийствени сънища

Тя стисна устни.

— Трябва да видя дали има и друг начин. Не се тревожи, няма да поставя в опасност нито теб, нито някой друг.

— Това е почти смешно. Ти си тази, която ще бъде в опасност.

— Тогава, остави ме да свърша работата, както реша. А няма да съм аз тази, която ще убият, ако те хванат на плажа или някъде по онези две мили до завода. Ти си много по-уязвим от мен. — Тя сви уморено рамене. — Няма значение. Ще свършим работата. По един или друг начин. Аз имам нужда само да знам, че Майкъл е в безопасност, докато се занимаваме с това. — Погледът й се спря на лицето му. — Той е в безопасност, нали?

Той извърна поглед от нея.

— Казах ти, че е в безопасност.

— Тогава, защо не мога да говоря с него? — Тя направи жест на нетърпение и дори на раздразнение. — Да, знам, ти ми каза, че не е безопасно да се използват телефоните, защото разговорите могат да бъдат проследени, но само едно обаждане и само за няколко секунди?

Той поклати глава.

— Не проваляй всичко сега, Софи.

Тя замълча.

— За мен е много трудно, Ройд.

— Очевидно. — Той продължаваше да я гледа. — Нямаш ли ми доверие?

— Нямаше да съм тук, ако ти нямах доверие.

— Това е истинско чудо. Веднъж ти казах, че ще направя всичко възможно, за да унищожа Санборн и Бош. От деня, в който се срещнахме, аз непрекъснато рискувам и твоя живот, и този на момчето.

— Имам свободна воля. Аз съм тази, която определя рисковете. — Тя направи пауза. — Имам ти доверие. Само ми кажи още веднъж, че Майкъл е в безопасност.

— Синът ти няма да пострада. — Той се обърна. — Ще отида до моста да кажа на Кели, че трябва да замине за Каракас.

Тя го гледаше как се отдалечава с неловко чувство. От деня, в който напуснаха САЩ, той беше прекалено тих. Може би това трябваше да се очаква при дадените обстоятелства. Тя също беше прекалено напрегната и трябваше да овладява паниката, която се мъчеше да я обземе всеки път, когато се сетеше какво им предстои. Но онова, което долавяше у Ройд, не беше паника. Понякога го улавяше да я гледа, да я наблюдава.

Да унищожи Санборн и Бош, беше всичко за него. Беше обсебен от това и беше подчинил цялата си воля и действия на тази цел. Дали не мислеше, че тя ще се уплаши и ще се откаже?

Не знаеше. Напоследък той беше истинска загадка за нея, а тя нямаше енергия и време, които да вложи в това да го разгадае. Сега не беше моментът да започне да анализира всяко негово настроение и всяка негова постъпка. Беше му казала, че му има доверие. Нервността, която я беше завладяла, нямаше нищо общо с Ройд. Беше нервна, защото в следващите дни щяха да се случат важни неща.

Налагаше се да му има доверие.

Каракас

Тя извади портативното дисково устройство и пъхна диска в процепа.

— Мамо?

Чу гласа на Майкъл, преди екранът да светне.

Исусе.

Имаше синина на лявата буза, а горната му устна беше порязана и подута. Изглеждаше завладян от истински ужас. Опита се да се усмихне.

— Добре съм, мамо. Не се страхувай. И не се оставяй да те уговорят да правиш нещо, което не искаш.

Тя чувстваше как очите й се пълнят със сълзи.

— Трябва да тръгвам. — Майкъл гледаше към някого, който не се виждаше на екрана. — Не му харесва това, което казах. Но аз искам да кажа точно това. Не им позволявай…

Изключиха камерата и дискът свърши. Тя се облегна на масата и паниката се надигна в нея на вълни. Ако Майкъл играеше роля, то той заслужаваше наградата на академията. Тези синини…

Ройд й беше казал да му има доверие.

„Върви по дяволите, Ройд.“

„Имай ми доверие.“

Не трябваше да позволява на паниката да я завладее.

Той й беше казал, че записът ще изглежда съвсем автентичен. Защото Санборн щеше да го види.

Синини…

Звънна мобилният й телефон.

— Имаше възможност да видиш нашия кратък домашен филм — каза Санборн. — Хареса ли ти?

— Ти, кучи сине! — Не можеше да застави гласа си да не трепери. — Той е само едно малко момче!

— Очевидно не ти е харесал. Мисля, че момчето показва удивителен кураж. Трябва да се гордееш с него.

— Гордея се с него. Искам да го пуснеш.

— Някога. Когато първите тестове на РЕМ-4 се окажат успешни.

— Сега.

— Не можеш да ми поставяш искания. Това ме дразни. — Пауза. — Всеки ден, в който отказваш да ми помогнеш, ще получаваш по едно видео от сина си. Ще започна със синини и наранявания, после ще премина към частите на тялото. Разбираш ли?

Прилоша й.

— Разбирам.

— Така е по-добре. Ще изпратя един от хората си да те вземе от площад „Боливар“ в шест часа тази вечер и да те заведе на острова. Бъди точна. Не искам да се наложи да направя телефонно обаждане, което ще те направи нещастна.