Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Не е толкова малко нещо. — Рената не взе розовата рокличка. — Сигурно е знаел какво е.

— И какво е то, Рената? Какво е имало в чекмеджето? Държиш се странно, изглеждаш силно уплашена, когато говорим за това.

Тя наклони глава.

— Не се страхувам.

— Тогава вземи роклята.

— Да. — Не помръдна няколко секунди, после рязко грабна памучната материя, която някога е била детска рокличка. Потрепери: — О, Господи!

Изтича отстрани на пътя и повърна.

— Рената. — Мегън застана до нея и постави ръка на рамото й, за да я успокои. — За бога, Рената!

— Съжалявам — отговори задъхано тя. — Не исках… Скоро ще съм по-добре.

— Седни. — Мегън нежно я побутна да седне на земята и да облегне гръб на един от високите борове, които растяха от двете страни на пътя. — Какво има? Какво не е наред?

— Очевидно е, нали? Прилоша ми.

— Защо?

Рената сведе поглед към рокличката, която продължаваше да стиска.

— Може би не харесвам розовия цвят.

— Тогава нека я взема обратно. — Мегън издърпа рокличката от ръката й. — Не се налага да използваш точно тази вещ. Ще получим и нещо друго.

— Не. — Обаче сега, като не държеше вече рокличката, дишаше по-лесно. — Трябва да бъде тази вещ. Или нещо подобно.

— Защо? Какво е това?

— Мисля, че знаеш.

— Предположих, когато я видях. И едва не повърнах — като теб. — Стисна здраво материята. — Да не би да е принадлежала на някое от момиченцата, които Молино е предал в робство?

Рената рязко кимна.

— Хеда Киплер ми каза, че Молино обичал да събира трофеи. В онова чекмедже имало всичко — от части от тела на мъже, изпречили се на пътя му, до кичури коса на деца, които е изнасилил и убил. — По бузите й бавно се стичаха сълзи. — Особено обичал роклите, които момиченцата носели в деня, в който били заловени. Дори клиентите и бандитите, на които били продавани децата, му изпращали трофеи. Каза, че го е виждала да седи зад бюрото си, да се усмихва и да гали тези свои любими вещи.

Ужасът беше непоносим.

— И ти все пак ни каза да ти донесем… това.

— Искаш да заловим Молино, нали? Така ще съм сигурна, че ще го открия.

— Ти дори не можеш да докоснеш роклята, без да повърнеш.

— Напротив, мога. Просто ми дай малко време. — Протегна колебливо пръст и докосна памучната материя. Потрепери, но не отдръпна ръка. — Обикновено не съм такава страхливка. Но сега просто виждам момиченцето.

— Така ли?

— А също и Молино. Образите се смесват пред очите ми. Страхувах се, че ще е така. Случвало ми се е и преди. Не съм като теб. Аз… не мога да се справя с такива чувства. Чувствам се така, сякаш съм пребита от бой. — Пое си дълбоко, но накъсано, дъх. — За него важни са били не само парите. Усещал е чувство за власт, когато е погубвал тези малки момиченца. Обичал да гали рокличките и да мисли за това.

— Чудовище!

Рената кимна.

— Тези трофеи изпращат най-силните сигнали. Това тук е същността на онзи кучи син. Ще успея да го открия, дори да е на хиляда мили оттук.

— Каза, че образът е смесен с този на малкото момиченце.

— Когато свикна с нея, ще успея да изолирам него — каза тя с дрезгав глас. — Тя е била толкова уплашена, Мегън. Името й е било Адиа, тя бягала и бягала, но бандитите яздели коне и я хванали. Тя плачела, но никой не се интересувал от нея…

— Може би ще успеем да я намерим, Рената…

— Може би. Ако е още жива. — Очите на Рената блестяха от сълзи. — Но първо трябва да заловим Молино. — Тя изправи гръб и избърса бузите си с опакото на дланта. — Съжалявам, сега съм добре.

— За бога, няма нищо нередно в…

Думите й не достигаха до Рената. Мигът на слабост беше отминал и тя се отдръпваше, затваряше се в себе си. Защо да приеме това? Сега се чувстваше по-близо до Рената и тя просто трябваше да се научи да се справя с привързаността. Мегън преднамерено я хвана за ръката.

— Мисля, че нещо с теб не е наред, щом се подлагаш на всичко това, но те уважавам. — Изправи се. — Ако мога да помогна, кажи ми. Какво ще предприемеш сега?

— Просто ще шофирам наоколо и ще видя къде ще ме отведе следата. — Рената се усмихна несигурно. — Ще се опитам непременно да открия Молино, преди да падне нощта. Заради теб, Мегън.

— Знам, че ще се постараеш с всички сили. Но ако не успееш, стой далеч от гробището. Чу ли?

Рената не отговори.

— Наистина го искам. Не знам какво да очаквам, но не искам Молино да се обади на някого, който ще нарани или дори убие Филип.

— Ще си помисля. И без това няма да има смисъл точно там да се опитам да осъществя връзка с Молино. Това няма да е мястото, където той държи Филип. А и връзката ще се разпадне, когато той увеличи достатъчно разстоянието между нас. Какъв е планът?