Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Вината не е твоя. Ти постъпи, както смяташе за редно.

— Аз мислех, че той ще ни преследва — по-точно, ще преследва мен. Кой, по дяволите, би могъл да повярва, че Молино ще успее да ни измъкне Филип под носа? Умряха хора, защото подцених Молино. Няма да позволя това да се случи отново. Няма да поставя никого другиго в опасност. Какво каза Винъбъл?

— След няколко часа ще влязат в апартамента на Молино в Маями. Личната вещ, от която Рената има нужда, ще ни бъде доставена до осем часа утре сутринта. — Погледна часовника си. — Това ни дава поне шест часа сън. Предлагам да се настаним за през нощта, какво ще кажеш?

— Все ми е едно — отговори тя уморено. — Всяко място ще свърши работа.

— Ще спя с теб тази нощ. — Поклати глава, когато тя понечи да отвори уста да възрази. — Ще спим. Нарече ме безчувствен преди, но дори аз си имам своите граници. — Направи трите крачки, които ги деляха, и я взе в прегръдките си. — Много си напрегната. В момента си крехка и уязвима — каза с дрезгав глас. — Изпълнена си с тъга, тревога и чувство за вина и аз усещам всеки нюанс на тези твои чувства. Това ме подлудява. Ако ми позволиш, мога да те освободя от товара, да ти помогна да забравиш. Ти обаче няма да ми позволиш, нали?

Тя поклати глава.

— Няма.

Той отнемаше част от безпокойството й само като я прегръщаше, даваше й да разбере, че не е сама. Ръцете й го обгърнаха, тя зарови глава на гърдите му. Гласът й беше приглушен, когато каза:

— Благодаря ти. Сега се чувствам по-добре. Всъщност не съм… уязвима. И ти го знаеш, Грейди.

— Да. — Целуна я леко по слепоочието. — Да се престорим тази вечер, че си. Така ще почувствам, че правя нещо. Нека те подържа в прегръдките си, Мегън.

Нека те подържа в прегръдките си. Нека споделя товара ти. Нека бъда част от теб. Сладки мисли, още по-сладка реалност.

— Добре — прошепна тя. — Само тази вечер.

— Ето. — Грейди влезе в мотелската стая на следващата сутрин и хвърли на леглото едно дипломатическо куфарче. — Агентът на Винъбъл го донесе преди петнайсет минути. — Направи пауза. — Изглеждаше нетърпелив да се отърве от него.

Тя спусна крака на пода.

— Ще се обадя на Рената и ще й кажа, че и ние тръгваме. Колко е часът?

— 07:20. — Той тръгна към банята. — Трябва да сме на път след петнайсет минути.

— Точно така. — Тя вече набираше номера на Рената. — Получихме пратката — каза, когато се свърза с нея. — Ще сме при вас след няколко часа.

Мълчание.

— Имате лична вещ на Молино?

— Да, казах ти. Винъбъл ни я изпрати. Успяхте ли да постигнете напредък със слънчевите очила на Дарнел?

— Не, вибрациите са по-силни, но все още неопределени. Ако Молино е тук, в тази област, това означава, че Дарнел не е с него.

— Е, може би ще имаш повече късмет с личната вещ на Молино.

— Може би.

— Къде да се срещнем с вас?

— Има път от другата страна на Редуинг, малко след като задминете ресторантчето „Роудкил“.

— Господи, какво име! Ще го запомня. На този път ли ще ни чакате?

— Аз ще бъда там. — И Рената затвори.

Мегън бавно натисна червения бутон. Ето отново онази странна нотка, която се усещаше, когато Рената говореше за личните вещи в апартамента на Молино в Маями. Напрежение? Страх? Погледът на Мегън се спря на куфарчето върху леглото.

Изглеждаше нетърпелив да се отърве от него.

Защо агентът на Винъбъл би искал да се отърве от куфарчето? Протегна бавно ръка и го дръпна към себе си.

Рената се беше облегнала отстрани на джипа, но изправи гръб, когато Мегън спря колата.

— Къде е Грейди? Не трябваше да ти позволява да дойдеш сама.

— Непосредствено зад мен е. Казах му, че искам да разговарям с теб. — Грабна куфарчето и скочи от колата.

Рената замръзна с поглед, прикован в него.

— Това ли е?

— Да. Да се поразходим.

Рената не помръдна.

— Защо?

— Престани да ми задаваш въпроси. — Мегън не я погледна, а тръгна пред нея по пътя. — Аз самата имам няколко.

— Просто ми дай куфарчето.

— По-късно.

Рената се изравни с нея след минутка.

— Отворила си го, нали?

— Да.

— Какво има в него?

Мегън спря и се обърна с лице към нея.

— Нима не знаеш?

Рената поклати глава.

— Хеда Киплер каза, че чекмеджето било претъпкано. Би могло да е какво ли не.

— Ти обаче беше сигурна, че ще успееш да го използваш, каквото и да е.

Рената навлажни устни.

— Какво има в него?

Ръцете на Мегън трепереха, докато го отваряше.

— Розова детска рокличка. Накъсана, избеляла, вероятно е принадлежала на момиченце на не повече от седем или осем годинки. — Извади рокличката и я подаде на Рената. — Толкова малко нещо да разтревожи закоравял агент от ЦРУ. Грейди каза, че нямал търпение да се освободи от куфарчето.