Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Той има и теб — каза Мадж. — Трябва да има значение и фактът, че ти също си на негова страна.

— Кажи го на останалите петима пациенти в това отделение, които не се справят така добре като Филип — каза той уморено. — Аз обаче трябва да се надявам, Мадж. — Обърна се. — Охраната на Филип все още ли е пред вратата?

— Джордън? — Мадж кимна.

— Кажи му днес да стои в стаята. Искам да съм сигурен, че Филип и Мегън са в безопасност.

— Веднага. — Тя излезе забързано от стаята.

Гарднър дълго време гледа Филип.

— Продължавай да се бориш, Филип Блеър. Ще си добре, ако продължиш да се бориш.

По дяволите, надяваше се, че казва истината.

— Това не е умно — каза Харли. — Молино може да е подслушал разговора и вече да е изпратил там хората си. Не трябваше да й позволяваш да отиде.

— Знам — каза нетърпеливо, дори сприхаво, Грейди. — Знаех, че той е слабото ни звено, още когато го настаних в „Белхейвън“. Затова и накарах Мегън да ограничи времето на разговорите си. Винаги има вероятност да проследят обажданията.

— А сега дори няма да има нужда да ги проследяват, ако Мегън се втурне към леглото на Филип.

— Не сме сигурни, че разговорът е бил подслушан. — Вдигна ръка, когато Харли понечи да каже нещо. — Добре, знам, че не можем да поемаме рискове. Затова и трябва да й разчистим пътя. Обади се на охраната, която уреди за Филип… Как се казваше той?

— Лий Джордън. Добър е.

— Нека бъде нащрек. Аз ще вляза с нея в стаята на Филип. Ти и Рената ще огледате паркинга и близките околности за снайперисти. — Бръкна в джоба си и му подаде копие на снимката, която беше дал на Мегън, както и на снимката от шофьорската книжка на Дарнел. — Снимки на Молино, Сиена и Дарнел. Ако е изпратил други хора, ще трябва да се справиш сам.

— И Дарнел кара пикап „Шевролет“?

— Ако все още го използва.

— Той, изглежда, е доста упорит. Като насъскано куче. Мъжете, които бият жените, обичат хората да ги смятат за мачовци. Вероятно му харесва мъжественият вид, който един камион придава на шофьора си. Обзалагам се, че вече го е сменил обаче.

— Не се обзалагай. Просто не му позволявай да се изплъзне, ако го видиш.

— Не можеш ли да я разубедиш?

— Не. — Грейди се обърна. — Не се и опитах. Тя реагира чисто емоционално. Не мога да се боря с тази нейна страна. По дяволите, не искам да се боря с емоционалността й. Защото тя е прекрасна.

— Ако не стане причина да я убият.

— Няма. Защото няма да го позволя. — Тръгна с широки крачки към входната врата. — Просто свърши твоята част от работата.

Белхейвън

На паркинга пред четвъртото крило на болницата имаше само няколко коли, паркирани сравнително близо до малката сграда.

— Очевидно часовете за посетители са приключили — каза Грейди още със слизането от колата. — Или пък нямат много посетители в отделението за пациентите в кома. Предполагам, че за роднините е по-лесно да ги забравят, след като веднъж са уредили да се грижат добре за тях.

— И, спомни си, в отделението има само шестима пациенти. Гарднър вярва, че така ще може да се концентрира по-добре върху лечението на всеки. — Мегън тръгна към входа. — Аз обаче няма да забравя Филип.

— Знам. — Той й отвори стъклената врата. — Точно затова сме тук.

Коридорът на правоъгълната сграда беше мрачен, слабо осветен, зад кръглото бюро до вратата седеше само една сестра. Мегън и Грейди тръгнаха към нея и тя вдигна глава от документите, върху които работеше. Беше обикновена на вид, леко пълна, прехвърлила трийсетте. На значката беше изписано името й: Мадж Холоуей. Усмихна се, сякаш се извиняваше.

— Съжалявам. В отделението не допускаме посетители след девет часа вечерта. Тъкмо се канех да заключа. Ще ви помогна ли, ако погледна последния доклад за състоянието на вашия близък?

— Ние вече получихме доклад от доктор Гарднър — каза Мегън. — Трябва да се срещна с него в четиринайсета стая.

— О, да. — Лицето на сестра Холоуей изведнъж грейна. — Става въпрос за Филип Блеър. Надявах се да съм тук, когато дойдете. Бяхме толкова развълнувани от неговото подобрение. Доктор Гарднър никога не се отказва. Имате късмет, че именно той работи по случая.

— Осъзнавам го — каза Мегън, без да спре. — Далечният край на коридора?

— Точно така. Желая ви късмет.

— Благодаря.

— Изчакай ме. — Грейди я хвана за ръката. — Почти тичаш.

— Иска ми се да тичам. Развълнувана съм. — Погледна го. — Знам, че, искаш да ме предупредиш да не храня напразни надежди. Не го прави. Не мога да постъпя различно.