Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Мегън кимна.

— Знанието винаги помага. Чувствам се така, сякаш опипвам пътя си в мрака.

— Поне имаш компания. — Тръгна към вратата. — Имаш характер, който кара хората да искат да споделят тъмните ти дни. Винаги ще има човек, готов да ти помогне, Мегън. Грейди, Харли, дори аз.

Затвори тихо вратата на спалнята след себе си. Мегън отиде до прозореца и се загледа в полята, облени в лунна светлина.

Молино беше някъде там, по света, разяждан от омраза, планиращ ходовете си срещу нея, действащ. Колко ли близо беше?

Снимката на Молино и Сиена беше под вратата, когато се събуди на следващата сутрин. Изпита истински шок, като я видя. Подсъзнателно беше очаквала снимки от типа на паспортните, но тази беше голяма и ярка и показваше двамата мъже, седнали заедно на една маса в открит ресторант. Бяха небрежно облечени и усмихнати, двама най-обикновени на вид мъже, навлезли в петдесетте си години, отпуснати, може би във ваканция. Молино беше с малко по-тежко телосложение, с изгърбен нос и гъста тъмнокестенява коса, обсипана със сребристи нишки. Беше облечен в риза на оранжево-кафяви райета и панталони в цвят каки. Светлокафявите очи на Сиена бяха повдигнати в ъгълчетата и леко наподобяваха котешки, лицето му имаше триъгълна форма, косата му беше руса и силно оредяваща. Ризата и панталоните му бяха безупречно ушити и създаваха впечатлението, че е крайно придирчив.

Тя все още гледаше втренчено снимката, когато след няколко минути Грейди почука на вратата.

— Исках да се уверя, че си ги получила — каза той. — Пристигнаха късно снощи. Изненадана ли си?

— Да. А вероятно не трябва да бъда. Не вярвам да е заради факта, че изглеждат напълно обикновени хора. Може би е заради самата снимка. Седят на слънце, пият вино, прекарват добре, като че ли го заслужават.

— Да.

— Но те не го заслужават. — Преглътна, за да премахне буцата, заседнала в гърлото й. — Те убиват, измъчват, продават деца на разни зверове, унищожават по различни начини човешки животи. Ако на света има справедливост, те ще горят в ада.

— Понякога справедливостта идва след дълго време.

— Да побързаме тогава, по дяволите. Не можем ли да направим нещо повече?

— Винъбъл използва всяка своя връзка във ФБР и местните сили в Тенеси, опитва се да открие Молино. Изисква време.

— А междувременно Молино и Сиена седят на слънце и животът им е прекрасен — каза тя с горчивина.

— Не и в момента — усмихна се той. — Мисля, че снощи го разтревожи достатъчно, че да не седи на задника си.

— Ако е така, добре.

— Имаме данни и за камиона, чийто притежател нападна Филип. Гумите били купени с кредитна карта от „Нешънъл кар сървис“.

— А разполагаме ли с име? — запита тя нетърпеливо.

— Тим Дарнел. Студент в университета в Джорджия. Двайсет и две годишен, умен, с приятна външност, няма полицейско досие.

— Тогава, възможно е нападателят да не е той — отбеляза тя разочарована.

— Но може и да е той. Израснал е във ферма в Южна Джорджия, бил луд на тема лов и оръжия. Родителите му били изключително бедни, но Дарнел, изглежда, има много пари. Полицията разпитала една от бившите му приятелки, тя не била сигурна в какво точно е замесен. Напуснала го, защото се страхувала от него.

— Не могат ли да го задържат за разпит?

— Ще го направят, ако го открият. Не се е връщал в апартамента си от дни. Дебнат наоколо, но без късмет.

— Мислиш, че се е присъединил към Молино?

Той сви рамене.

— Молино не е близък с никого, с изключение на един стар и доверен лейтенант. Познават се отдавна и добре, той изпълнява всичките му поръчки. Но ако успеем да заловим Дарнел, може би ще успеем да го убедим да ни помогне да поставим капан за Молино.

Тя предпазливо запита:

— Как?

Той повдигна вежди.

— Без мъчения. Макар че бих прибягнал дори до това, ако се наложи. Обаче може би ще е по-полезно да извадим торбата с фокусите — психичните трикове, по отношение, на които ти си толкова недоверчива все още. Аз съм Контрольор и не са много хората, върху които нямам влияние. Предполагам, че нямаш нищо против да накарам Дарнел да ни даде исканото от нас.

— Нямам.

— Вероятно трябва да съм благодарен и на малкото. — Той се обърна. — Понякога подозирам, че ти си толкова предубедена, колкото е и Молино, по отношение на „откачените“.

— Би било ирационално, тъй като съм една от вас.

— Малка част от теб обаче още се противи — подхвърли той през рамо, докато вървеше по коридора. — Харли приготвя закуска. Ще е готова след трийсет минути. Не закъснявай. Харли много се ядосва, ако приготвената от него храна изстине.