Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Затвори — каза Грейди.

Тя кимна, но продължи да говори:

— А майка ми те откри, нали, Молино? Лагерът ти е бил насред джунглата и тя все пак го е намерила. Аз също мога да го сторя. Ти си също толкова безпомощен като сина си.

— Ще те убия! — Гласът на Молино беше тънък, пронизителен. — Откачена. Откачена. Двамата със Стивън ще те нарежем на парчета. Не можеш да ни избягаш.

Беше наистина побеснял, когато затвори телефона. А тя трепереше.

— Вярвам, вече няма съмнение, че Молино сам ще се впусне подире ми. Няма да се крие в Мадагаскар и да остави някой друг да ми пререже гърлото. — Подаде телефона на Грейди. — Молино май вече започва да полудява. Говореше за сина си така, като че ли е още жив.

— Казах ти, че е обсебен.

Тя потрепери.

— Никога не съм била по-близо до такава грозота в живота.

Той се усмихна безрадостно.

— И реши да се потопиш в нея.

— Искаме да го ядосаме. Трябваше да го ударя там, където го боли най-много. Той вярва, че майка ми е виновна за смъртта на сина му, затова реших да не споря с него.

— Ти самата не изглеждаш много убедена.

— Аз все още не съм убедена, че тя е била Пандора. Дори да се окаже, че е била, не мисля, че аз съм. Просто трябваше да накарам него да повярва. Той мрази откачените , но едновременно с това се страхува от тях. Трябваше да заложа на този страх. Прекъснах ли разговора, преди обаждането да може да бъде проследено?

Той кимна.

— Дадох ти малко време.

— И аз така реших. — Обърна се. — Сега мисля да си легна.

— Ела тук — каза той тихо и направи крачка напред. — И не се напрягай. Просто искам да те прегърна. Трепериш.

— Нямам нужда някой да… — Той я прегърна, а тя зарови лице в гърдите му. Господи, чувстваше се толкова добре, ужасът, който Молино беше внесъл в живота й, оставаше извън тази прегръдка, в тези мигове той не съществуваше. — Образно казано, след като трябваше да бродя сред дивите зверове в гората, сега ми даваш пилешка супа? — прошепна тя. — Не е необходимо, Грейди.

— За мен е. — Галеше я нежно по косата. — Гледах лицето ти, докато говореше с Молино. Аз самият имам нужда от утеха.

— Какъв егоист си! — възкликна тя.

— Нима това е нещо ново? Винаги съм бил такъв.

— Не се прояви като егоист онази нощ в пещерата, в която майка ми намери смъртта си. Помогна ми, макар да знаеше, че това няма да е лесно. Можеше да ме оставиш само с гласовете.

— Не, не можех. Опитах, но беше вече прекалено късно за мен. — Пръстите му разтриваха нежно слепоочията й. — Да, значи онова също е било проява на егоизъм.

— Не можеш да ме убедиш.

— Удивително. А ти подлагаш на съмнение намеренията ми. Нима омекваш, Мегън?

— Не. — Тя го отблъсна. — Просто вярвам, че хората не са бяло-черни. — Тръгна към вратата. — С изключение на Молино. Той е черен чак до дъното на душата си. Ще ми дадеш ли снимка на Молино? Щом той ме преследва, трябва да знам как изглежда. Няма да го позная, ако ме връхлети на улицата.

Той кимна.

— Ще се свържа с Винъбъл и ще го накарам да ми изпрати снимка на мобилния телефон или пък на компютъра.

— На Сиена — също. Той се наслаждаваше на измъчването на Едмънд Гилъм. Не се подчиняваше просто на заповедите на Молино.

— Не съм изненадан. Беше наемен убиец, преди да влезе в групата на Молино. Той е изключително жесток. Двамата с Молино са съгласни по някои въпроси, но по други мненията им се различават.

— Кога ще мога да имам снимките?

— Тази вечер. Ще се обадя веднага.

Тя отвори вратата, която водеше обратно в къщата.

— Чудесно.

— Свърши добра работа тази вечер, Мегън — каза той тихо.

— Дяволски си прав.

Тя влезе вътре и тръгна направо към спалнята си. Вече не трепереше, но все още беше силно разтревожена. Грозните, отвратителни нотки в онзи телефонен разговор сякаш все още звучаха край нея, заливаха я с мръсотията си.

— Добре ли си? — Рената я пресрещна на горната площадка на стълбите. — Обадила си се на Молино?

— Да, ти откъде знаеш?

— Излязох на верандата след Грейди. Реших, че ще те обезпокои, а ти беше вече достатъчно неспокойна.

Мегън повдигна вежди.

— И ти се канеше да ме защитиш от него?

Рената не проговори няколко секунди.

— Може би — каза после.

— Мога и сама да се грижа за себе си, Рената.

— Обаче позволяваш на хората да те нараняват.

— Това е мой избор.

— Всичко зависи от гледната точка на човека. Животът се състои от различни сценарии, готови да бъдат задействани само от една-единствена дума или действие. Ако съм там, за да кажа тази дума или да предприема това действие, ти никога няма да бъдеш наранена.