Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Така е. — Грейди бръкна в нея и извади ключа. — Храна?

— Ще отида до супермаркета в града. — Харли погледна Рената. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя сви рамене.

— Ако ти искаш. — Седна на предната седалка. — Аз също трябва да купя някои неща.

— Площадка за изстрелване на ракети?

— Как позна?

Мегън поклати глава, докато гледаше как колата се отдалечава по алеята.

— Тя може би не се шегуваше.

— Е, не, няма да търси точно това. — Отключи входната врата. — Не е толкова лесно да намериш такива неща в малък градец. А и Харли ще я наблюдава какво купува.

Нямаше преддверие, а мебелите във всекидневната бяха стари, някои дори изтърбушени, а и немного чисти.

Тя сбърчи нос.

— Надявам се, че спалните са по-добри.

— Няма да стоим тук дълго — каза той и тръгна към кухнята.

Тя го последва.

— Това е добре. Малко съм уморена от това да слушам как двамата с Рената се карате като малки деца. — В шкафа имаше стъклени чаши, тя взе една и я изми. — А и не разбирам защо го правите.

— Може би не ми харесва фактът, че тя се опитва да те използва — усмихна се той. — Вероятно мисля, че това е моя привилегия. — Вдигна ръка, когато тя отвори уста да проговори. — Просто се шегувах. — Усмивката му изчезна. — Знам, че не позволяваш да те използват. Но се промени след онази нощ, която прекара във фургона на Гилъм. Рената е свързана с него и този факт те кара да омекваш.

Тя не можеше да го отрече.

— Което обаче не пречи на преценката ми. — Завъртя кранчето на чешмата и изчака водата да се избистри. — Вода от кладенец. — Напълни чашата и отпи глътка. — Добра е. Помниш ли, че пиехме кладенчова вода онова лято на плажа? В нея имаше прекалено много желязо и косата ми стърчеше във всички посоки. Ти непрекъснато ми се подиграваше за това.

— Помня — каза той с надебелял глас.

Тя замръзна, погледът й се стрелна към лицето му. О, по дяволите. Отмести бързо поглед, но беше прекалено късно. Усещаше чувствеността му, страстта, познатото й желание. Нейното собствено тяло отговаряше на сигналите, които получаваше. Извърна се, допи водата и остави чашата на плота.

— По-добре да отида да разгледам спалните. Може би ще трябва да се изперат чаршафите…

— Шшш, тихо. — Той беше зад нея, дланите му обхванаха гърдите й. — Чаршафите могат да почакат. — Потриваше бавно тяло в нейното. — А ние не можем.

Мили Боже! Цялото й тяло беше живо, гореше. През него премина дълга тръпка. Горещина. Нужда, която заглушаваше всичко друго. Изви се в дъга към него.

— Това не трябва да се случва.

— Напротив, трябва. Казах, че ще ти дам време, обаче ти го искаш. — Дърпаше я надолу, към пода. — Нали?

О, да! Повече от вода в пустинята, повече от огън през зимата. Стисна го силно за раменете.

— Харли ще…

— Ще ни даде да разберем кога ще влезе в къщата. — Разкопчаваше блузата й. — По дяволите, липсваше ми.

— Смешно — отговори тя накъсано, дишаше тежко. — Не е минало толкова много време.

И все пак й се струваше цяла вечност. Знаеше какво иска да каже той. Гладът беше там, не можеше да бъде пренебрегнат, чакаше нетърпеливо.

— Това няма да промени нещата. Няма да го допусна.

— Ще взема, каквото мога. Ако мислиш, че след това ще можеш да си тръгнеш от мен, направи го. — Той съблече ризата си и я хвърли встрани. — Само не лъжи, който и да е от двама ни, че няма никакво значение. Всеки път има значение. — Дланите му я разтриваха, галеха. — Всяко докосване…

Лудост.

Дъхът й излизаше на пресекулки, докато се опитваше да разтвори пръстите си, които инстинктивно се забиваха в раменете му.

— Трябва да тръгвам. Трябва да…

Тя затвори очи. Не искаше да тръгва. Искаше да остане тук и да го прегръща, а после да го направят отново. Отблъсна го и седна.

— Харли и Рената ще се върнат скоро. — Грабна дрехите си и скочи на крака. — Ще отида горе да намеря някоя от баните.

Той не помръдна. Гледаше я как върви към вратата.

— Казвал ли съм ти някога, че имаш страхотен задник?

— Не.

— Вероятно съм бил зает с много по-важни наблюдения — каза той. — Като например начина, по който ме докосваш…

— Тихо. — Хвърли му поглед през рамо. — В случай, че не си забелязал, аз си отивам от теб, Грейди.

— Забелязах. — Усмихна се. — Сега знаеш, че можеш да го направиш. Нямам никаква тайна власт над теб. Тогава защо да не се забавляваме при всяка възможност? Животът е кратък и човек никога не знае какво го чака зад ъгъла.

Тя си помисли, че той има власт над нея. Само като го гледаше да лежи гол там, усещаше как кръвта й кипва във вените. Никога през живота си не беше виждала по-красив мъж, а и той можеше да прави с нея неща, които никой друг не можеше. Привличането между двамата беше прекалено силно, за да не му обръща внимание, затова трябваше да бъде предпазлива. След днешния ден нищо не беше ясно.