Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Мегън я гледаше с нескрито удивление. После се засмя.

— Мили боже, това е най-изкривеното обяснение за желанието на човека да се бърка в чужди работи, което съм чувала.

Рената наклони глава на една страна.

— Така ли? Мога да кажа много по-изкривени неща без никакво усилие?

— Сигурна съм, че можеш. — Усмивката все още беше на устните й, макар и едва доловима, когато запита: — Защо аз? Защо избра да защитаваш мен?

— Не знам. — Тонът изведнъж се промени, издаваше неловкост. — Мисля… че те харесвам. — Добави бързо: — Разбира се, може би това е така, защото си член на семейството, а аз съм обучена да го защитавам.

— Да, възможно е това да е обяснението — каза Мегън тихо. — Но се надявам да не е. Аз нямам много приятели, Рената. Ще е прекрасно, ако се окажеш една от тях.

Рената извърна поглед.

— Ще се наложи да почакаме, за да разберем, нали? — Смени темата. — Какво ще ми кажеш за разговора с Молино?

— Беше му излязла пяна на устата, когато затворих. Накарах го да мисли, че съм Пандора и Откривател като майка ми. Той ми повярва.

— Той мисли, че откачените наистина са такива, не знае достатъчно за нас. — Направи пауза. — Можеше да му кажеш, че аз съм Откривателят. Така част от гнева му щеше да е насочена към мен.

— Ще е по-добре да има една главна цел, към която да е насочена параноята му. Така ти ще можеш да изчезнеш в сенките. Успяха ли вече ЦРУ да научат местонахождението му?

— Още не. Опитват се да проникнат в къщата му в Мадагаскар, а тя е много добре защитена.

— Е, предполагам, че той няма да се върне там, докато не се увери, че съм мъртва — каза Мегън сухо.

— Кипеше от гняв? — повтори Рената с усмивка.

— Беше като бясно куче. — Мегън тръгна към спалнята си. — С ударение на бясно . — Спря се на прага. — Искам да знам за Откривателите, Рената, какво да очаквам. Ще дойдеш ли в стаята ми да ми разкажеш за тях?

Рената кимна.

— Макар че няма кой знае какво да се знае. — Последва я в стаята и седна на перваза на прозореца. — Ти каза, че майка ти е била Откривател.

— Обаче не го знаех, докато Грейди не ми каза. Не знаех нищо за нейните таланти.

— Това ми се струва… странно. Винаги съм знаела за семейството и че повече от нас имат един или друг талант. Знаех, че съм Откривател, още на седемгодишна възраст. Не развих нито един друг талант по-късно.

— Не беше ли уплашена?

— Марк нямаше да позволи да се страхувам. Майка ми беше много заета и нямаше време да ме обучава, затова ми изпрати Марк. — Усмихна се. — Мисля, че понякога той нямаше търпение да се занимава с мен, но всичко се промени, когато Едмънд му каза, че ме е избрал за следващия Пазител на Книгата. Оттогава насетне никога не показваше, че съм бреме за него. Знаеше, че трябва да ме подготви.

— И обучението за Пазител на Книгата е било по-важно от нуждите на малкото момиченце.

Рената, усмихната, клатеше глава.

— Ти ме съжаляваш. Марк беше много добър с мен. Ти не разбираш.

— Така е — каза Мегън. — Но се опитвам да разбера. Разкажи ми какво е да си Откривател.

— Аз съм много добра в това. Марк мислеше, че талантът ми е ценен, и работеше заедно с мен.

— Как го правите?

— Първо трябва да имаш вещ на човека, когото се опитваш да откриеш. Това вече го знаеш. Предметът се нарича най-общо „котва“, защото е единственото нещо, което пази равновесието ти, докато си по следите на издирвания. После се концентрираш и виждаш дали можеш да направиш връзка.

— Връзка?

Рената смръщи вежди и се опита да обясни.

— То е нещо като… докосване. Но повечето време трябва да се стремиш да се приближи достатъчно, за да може да се включи обхватът. Едва тогава можеш да осъществиш връзката. Когато това стане, се чувстваш така, сякаш те теглят с въже, водят те.

— И това е всичко?

Тя кимна.

— Освен ако връзката не е достатъчно силна, та да ти позволи да видиш обекта. Понякога, след като осъществиш връзката, получаваш картина на обекта. Ако имаш късмет, тя може да ти осигури следа и няма да се наложи да разчиташ изцяло на „въжето“, за да намериш обекта.

— Значи ключът е в това да имаме някаква вещ на Молино?

Рената кимна.

— Дайте ми достатъчно силен предмет, който да използвам като „котва“, и мога да намеря всекиго.

— Е, да се надяваме, че Винъбъл ще успее скоро да ни изпрати такъв. — Мълча известно време. — И наистина ли се получава, Рената?

— Да. — Рената се усмихна. — Давам ти дума. Ако мога веднага да тръгна на лов, можем дори да се надяваме, че ще намеря Молино, преди да сме те изложили на опасност. — Изправи се. — Вдъхнах ли ти увереност?