Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

А на нея въобще не й харесваше. Сега към другите чувства, които изпитваше към Грейди, се добави и желание за закрила. Фактът, че не се беше опитал да каже нищо в своя полза, я караше още по-силно да го защитава.

— И тогава ли отиде в армията?

Той кимна.

— Армията ми се струваше добър начин да бъда нахранен, трениран и да стоя вън от затвора. Разбира се, успях да вляза в карцера поне няколко пъти, преди да започна да израствам. После открих своята ниша и вече никой не можеше да ме спре.

— Бях изненадана, когато Филип ми каза, че в армията използват хората с психични таланти. Изглеждаше ми като нещо от научнофантастичен филм. Винаги мисля за армията като за нещо, където глупостите от всякакъв род са изключени.

— Те също така вярват в оръжията и техниката. Могат да преглътнат почти всичко, ако това ще им помогне да спечелят битката. — Облегна се назад и погледна през прозореца, когато самолетът тръгна по пистата. — А според изследването на Майкъл Травис почти всички хора вярват в някаква форма на паранормални явления. Всъщност доста висок процент вярват, че са имали подобно преживяване през живота си.

Тя поклати скептично глава.

— Висок процент?

— Седни на масата за вечеря и поведи разговор в тази посока. Ще се изненадаш колко интересни истории ще чуеш.

— Истории е ключовата дума?

— Има интересна история относно психическите способности. Да предположим, че всички ние имаме психически таланти в различни степени, но те дремят в деветдесет и осем процента от населението. Майкъл разполага с различни изследвания на мозъка — магнитни, скенерни и химически — проведени върху мозъците на доброволци, които показват, че количеството течност е по-високо в близост до мозъчния център. А какво, ако течността съдържа ДНК фактор, който позволява на мозъка да функционира на напълно различно ниво? Ако този „химически грим“, да го наречем така, е наследствен, това ще означава, че психическият талант се предава на членовете на семейството.

— Като при семейство Деванес?

Той кимна.

— Тестовете на майка ти показаха необикновено висок процент такава течност.

— А твоите тестове?

— Не бяха с такива показатели като тези на Сара. Нейните резултати бяха нечувани дотогава. — Срещна погледа й. — Обзалагам се, че твоите тестове ще бъдат удивителни. Сара каза, че си по-силна от нея.

— Няма да разберем това. Не искам да съм опитно зайче за твоя Майкъл Травис.

— Възможно е да промениш решението си. Аз също не бях изпълнен с ентусиазъм, но човек не може да контролира проблема, ако няма знания за него. Аз съм изцяло за контрола. — Усмихна се. — Мислех, че тази хипотеза ще ти допадне. Защото е много по-научна от вуду магията, черната магия и другите видове магьосничество.

— А ти вярваш ли в нея?

— Мисля, че е напълно възможно. Първо, трябва да приемеш, че Вселената не следва непременно логически модели, за да ни е по-удобно на нас. А после трябва само да приемеш, че не сме способни да видим, чуем или усетим Вселената в еднаква степен. Кучетата и котките също усещат и помирисват нещата различно. Птиците виждат цветовете много по-ярко, виждат също нюанси, които ние не бихме и мечтали да зърнем. — Усмихна се. — Аз не чувам това, което чуваш ти. Глух съм за него. Ти не можеш да направиш това, което правя аз. Не го разбираш. Възможно е понякога човек, който всъщност не е надарен с психичен талант, да получи приток на адреналин или на някакво друго химическо вещество, което да промени донякъде работата на мозъка. За секунда, кратък миг, пет минути или различно време потисканият психичен талант се проявява.

— Може би.

Той се засмя приглушено.

— Това обяснение ти харесва. Знаех, че ще е така. Откакто си въвлечена във всичко това, душата ти се чувства изнасилена.

— Прав си. Опитвам се да запазя разсъдъка си. — Направи гримаса. — И може би ми харесва идеята, че всеки притежава, в някаква степен, психичен талант. Така се чувствам по-малко самотна.

Той покри с длан нейната, поставена на дръжката на стола.

— Не си сама.

Ръката й беше топла, пулсът й се ускори при докосването му. Той я докосваше може би, за да я успокои, но тя не се усещаше спокойна. Дали той го знаеше? По дяволите, разбира се, че знаеше. Беше й казал, че е изключително чувствителен към нейните емоции, а в момента тя беше потънала в най-различни чувства.

— Не ме… докосвай.

— Защо? На теб ти харесва, искаш го.

Господи, това не беше лъжа. Тръпките, които беше започнала да усеща в дланта си, сега бяха обзели цялото й тяло. Усещаше осезателно присъствието му, тялото му. Напрежението в мускулите му, слабата миризма на афтършейв и мускус, топлината, която се излъчваше от него. Не биваше да го погледне в този момент. Знаеше какво ще види, а това само щеше да добави масло в огъня. Ръката й стисна здраво дръжката на стола.