Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Виждаш ли?

— Не ми харесва, когато се окажеш прав.

— Трябва да свикнеш с това. — Целуна я бързо, но страстно. — Ще бъда разбиращ и благороден месец, не повече. След това ще се върна и отново ще ти причинявам безпокойство.

Тя изпитваше такова и в момента, докато го гледаше как се отдалечава по коридора. Възможно е да успееше да потуши ефекта, който Грейди извикваше у нея, на съзнателно ниво, но не и на подсъзнателно — той винаги беше там, дълбоко, чакаше.

Е, щеше да се наслади на спокойствието и пространството, които можеше да получи. Върна се в стаята на Филип.

Белхейвън

Две седмици по-късно

— Дойдох да се сбогувам с теб. — Рената стоеше на прага на стаята на Филип. — Можеш ли да го оставиш за няколко минутки?

— Защо не? Може би така ще му липсвам поне малко. — Последва Рената вън от стаята. — Напоследък съм склонна да опитам всичко.

— Трябва поне за малко да се откъснеш от това. — Рената тръгна към просторното преддверие. — Седиш затворена тук от седмици. Тревожа се за теб. — Направи пауза. — Грейди също се тревожи за теб.

Мегън замръзна.

— Говорила си с Грейди?

— Преди два дни. Те напредват с издирването на жертвите. Двамата с Винъбъл са открили четирийсет и пет от тях живи досега. Каза, че ще отиде в Танзания, защото натам водела следата на Адиа. Мисли, че вождът на племето е променил името й.

— Но е жива?

— Така се твърди в записките. — Върна се на първоначалната тема. — Прекарваш прекалено много време тук. Имаш нужда от почивка.

— Страхувам се, че няма да съм тук, когато Филип излезе от комата. Какво ще стане, ако това се случи, а мен ме няма? И да сме изгубили една възможност, може да има и друга. Трябва да се надявам. — Опита се да отвлече вниманието й от тази тема. — Мислех, че ще тръгнеш още миналата седмица.

— Марк иска да си тръгна. Според него не е добре да се сближавам толкова много с теб. И вероятно е прав. — Сви рамене. — Обаче не мога през целия си живот да постъпвам така, както желае Марк. Трябва сама да вземам решенията си. Не исках да тръгна, преди да съм сигурна, че ти… Аз бях тази, която те накара да приемеш, че си Пандора. Можех да запазя в тайна излекуването на раната. След случилото се със Сиена не исках да решиш, че си един вид Франкенщайн. — Усмихна се леко. — Аз избрах да вярвам в положителния мит за Пандора — онзи, в който тя пуска по света не само злото, но и добродетелите.

— Права си била да решиш така. Трябваше да знам. Не мога непрекъснато да лъжа себе си. — Мегън се облегна на стената и загледа моравата и дърветата отпред — пейзаж, който навяваше спокойствие. — А и ти искаше само да бъдеш мила. Как ми се иска Харли… Ти каза, че той ще се върне, но не стана така. Аз просто не го разбирам.

— Защото ти никога няма да престанеш да даваш — такава е природата ти. Но не много хора са като теб. Ти даде на Харли дарбата. Но е негов избор дали ще я използва или не.

Мегън направи гримаса.

— Иска ми се талантът ми на Пандора да не беше така неуправляем, да можех да избирам. Каква е ползата за човечеството, ако талантът принадлежи на някого, който не иска да го използва?

Рената поклати глава.

— В Книгата са записани стотици случаи на използване на дарбите, но и стотици на пренебрегването им. Трябва да я прочетеш някой път.

— Като че ли ще позволиш тя да бъде далеч от теб, да се изплъзне от ръцете ти.

— Права си. Е, може би някой ден. — Обърна се. — Ще те уведомя, ако науча нещо повече за Адиа. Довиждане, Мегън.

— Това не е достатъчно добре.

Рената спря, смръщи вежди.

— Какво?

Мегън направи крачка напред и я прегърна.

— Грижи се за себе си. Ще ми липсваш… приятелко.

Рената не помръдна секунда-две, после прегърна Мегън за части от секундата и отстъпи назад.

— Да, ти на мен също — каза неловко.

Мегън я загледа как бързо излиза от преддверието. И то изведнъж потъмня без яркото й жизнено присъствие.

Филип.

В момента нямаше у него нищо жизнено, той живееше в мрачен свят. Трябваше да се върне при него.

Застина в шок, когато отвори вратата. Харли се беше отпуснал на стола за посетители до леглото на Филип. Вдигна поглед, когато тя влезе в стаята.

— Здравей, какво ново? — Мили боже, държеше се така, сякаш току-що се бяха разделили.

— Нищо. — Тя отиде до леглото и хвана ръката на Филип. — Просто стоя тук при своя стар приятел.

Харли мълча известно време, гледаше втренчено Филип.

— Може и да не се получи, Мегън. Такива неща не се случват непрекъснато.