Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Мегън гледаше след него с разочарование. Не можеше да повярва нито на очите, нито на ушите си.

— Тръгвам след него.

— Не го притискай — прошепна Рената. — Защото ще се отдръпне още повече. За него това е шок, трябва му време да свикне. — Погледна Грейди. — Говори с нея. Тя също е в шок. Отрича, че е Пандора, но бърза да приеме, че Харли е Лечител. — Обърна се и тръгна към къщата.

— Но той просто си тръгна — каза Мегън. — Има шанс за Филип. Харли трябва да ми повярва.

— Ще ти повярва. Дай му малко време. — Грейди я хвана за ръката. — Той ще преодолее първия шок, след което ще се прояви любопитството му. Едва след това ще повярва, че вече не е нормален . Първата му реакция беше съвсем типичната за него. Какво прави търкалящият се камък, когато е принуден да спре и светът сякаш прилепва към него?

— Изпитва страх и побягва — отговори мрачно Мегън. — Но аз няма да му позволя да го направи.

— Желанието трябва да бъде негово, Мегън. — Дръпна я вън от заслона. — Хайде. Да отидем в къщата, за да те представя на Винъбъл и да прегледаме данните за жертвите, върху които работеше Харли.

— Успокояваш ли ме, Грейди?

— Опитвам се. Как се справям?

— Не толкова добре. Ще дам малко време на Харли да свикне с мисълта, но няма да позволя да ме разубедите. — Направи крачка към него. — Но ти благодаря за усилието.

— За мен беше удоволствие. — Целуна я нежно по слепоочието. — Истинско удоволствие.

След малко повече от час Мегън чу шума от въртящите се перки на хеликоптер. Вдигна рязко глава, сведена над папките, които преглеждаше.

— Какво беше това? Рената…

Обаче имаше чувството, че не Рената е в хеликоптера. Скочи на крака и побягна вън от къщата. Рената стоеше и гледаше към хеликоптера, който току-що беше излетял.

— Той тръгна.

— Харли? Защо не го спря?

— Не го притискай и той ще се върне у дома, като размахва опашка — каза Рената. — Макар всъщност да не съм сигурна за второто. Така обаче имаш повече шанс, отколкото ако хукнеш след него.

— Няма как да го знаеш със сигурност — каза Мегън отчаяна.

— Така е, но съм много добра в изчисляването на причинно-следствените връзки и прогнозирането на крайния резултат. — Усмихна се. — Ако греша, ще ти помогна да го намериш и да го върнеш. В това също съм добра. — Хвана Мегън за ръката. — Хайде, да отидем да видим дали ще открием нещо за Адиа в тези купища папки.

— Харли не отговаря на позвъняванията — каза Грейди, когато срещна Мегън в коридора пред стаята на Филип. — Опитах всички възможни начини да се свържа с него. Сякаш е потънал вдън земя.

— Защото така иска. — Мегън поклати глава. — Рената твърди, че сам ще пожелае да се върне, но на мен ми е трудно да бъда търпелива. Минаха три дни, Грейди.

— Но нали каза, че все още трябва да се проведат тестове върху Филип?

Тя кимна.

— Казват, че Молино не е успял да влоши състоянието му, но не са сигурни. — Добави несигурно: — Обаче той не дава никакъв отговор, както е сторил с Гарднър. Прегледах бележките на Гарднър, наистина е записано, че има слабо подобрение. Но дали не е лъжа?

— Скот обади ли ти се?

— Да, беше леко скован, но иска да отида да видя Дейви, когато имам възможност. Мисля, че всичко ще е наред между нас. — Обърна се към вратата на стаята на Филип. — Искам да се върна при него. Продължавам да се надявам…

— Чудеса? — запита Грейди. — И аз се надявам, Мегън. — Направи пауза. — Но няма да съм тук, за да видя дали ще успееш да направиш чудо.

Тя се обърна с лице към него.

— Какво?

— О, ще се върна. Няма да се отървеш така лесно от мен. Но Винъбъл ще замине за Северна Африка, за да се опита да проследи децата жертви, за които открихме данни в папките на Молино.

— И ти ще отидеш с него?

Грейди сви рамене.

— Може да свършим добра работа, ако му помогна. — Срещна погледа й. — А и ти не ме искаш тук в момента. Правя опити да остана на заден план, но не се получава. Тревожа те, нося ти безпокойство. Не искаш да мислиш сега за нас двамата. — Добави рязко: — По дяволите, и преди като че ли не можеше да свикнеш с мисълта за мен. Ако те притисна сега, може да избягаш, както направи Харли.

— Аз приключих с бягането.

Обаче осъзна, че изпитва облекчение. Дори в момента усещаше топлината, която тялото му излъчваше. Достатъчно беше само да го погледне, за да изпита желание. Да, той й причиняваше емоционално и физическо безпокойство, а в момента тя нямаше нужда от това. Чувствата й бяха в безпорядък, защото все още имаше проблеми с това да се примири, че е Пандора, и с липсата на подобрение в състоянието на Филип. Той изучаваше изражението й.