Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Щях да намеря друг начин. Нямаше да позволя на Молино…

— Ти намери друг начин.

— Винаги съм мислела, че всяко решение, свързано с Книгата, ще е просто, черно-бяло. Но вече нищо не е черно-бяло.

— Добре.

— Не и за мен. За мен ще е много по-трудно. — Направи гримаса. — И вината е твоя. Ти ме накара да подложа на съмнение неща, в които съм вярвала през целия си живот. — Погледът й се премести върху Филип. — Наистина ли си струваше да рискуваш толкова много, след като той може никога да не се върне към живота?

— За мен — да. Обичам Филип.

Рената поклати глава.

— Няма разум. Просто чувство.

Мегън се усмихна.

— А ти си цялата разум и нито капка чувство. Поне се опитваш да бъдеш такава. Обаче невинаги успяваш, нали?

— Ще се върна към онова, което смятам за правилно. — Прекоси стаята и застана до Мегън. — Трябва да тръгвам. Марк ми се обади и каза, че ще е умно да изчезна заедно със залеза. Прекалено много хора вече знаят, че съм свързана с Книгата.

— Само ЦРУ.

— ЦРУ се състои от хора, които имат мнения, амбиции и техни собствени приоритети.

— Ти им нямаш доверие.

— Нямам право да се доверявам на никого. Сега книгата е по-изложена на опасности, отколкото преди стотици години.

— И трябва да бъде защитена.

— Ти не го разбираш?

— Разбирам, че ти също имаш право на собствен живот.

— Аз няма да се откажа от живота си. Просто трябва да направя някои… промени. — Направи пауза. — Както ще направиш и ти. Ти си Слушател. От време на време ще чуваш гласове и ще трябва да избираш дали да не им обърнеш внимание, или пък да им помогнеш, както стори с Едмънд.

— В момента не искам да мисля за това.

Рената замълча.

— Тогава мисли за факта, че си Пандора.

Мегън поклати категорично глава.

— Казах ти, Молино беше откачен. Искаше смъртта на Сиена и измисли сценарий, който да отговаря на фантазиите му.

— Харли каза, че Молино бил много уплашен, когато си го заплашила да го докоснеш там, на скалата.

— Това беше единственото оръжие, с което разполагах — усмихна се безрадостно Мегън. — А той като че ли вече си беше загубил ума. Стори ми се подходящ край за него да намери смъртта си поради собствените си заблуди. Все едно че майка ми най-после успя да си отмъсти.

— Сигурна ли си, че ти самата не градиш свой собствен сценарий?

Мегън замръзна.

— Аз съм практична и разумна. И ти, най-вече ти от всички хора на земята, би трябвало да оцениш това.

Рената клекна до стола й.

— Мегън — каза нежно, — трябва да поговорим.

Грейди посрещна Мегън, когато хеликоптерът се приземи на площадката до къщата на Молино два часа по-късно.

— Какво има? Казах ти, че ще дойда при теб веднага щом…

— Тя не можа да изчака. — Рената скочи от пилотското място на земята. — Опитах се да я убедя, че още няколко часа няма…

— Рената, може би съм намерила следа, която води до Адиа. — Към тях вървеше Харли. — Винъбъл се запознал подробно с всички файлове и папки. Имало една огромна папка, която Молино държал заключена в сейфа си и която се отнасяла до дейностите, свързани с Хеда Киплер. Ти каза, че тя занесла въпросната рокличка на Молино като трофей?

— Точно така.

— Е, ако Грейди успее да вземе папката от Винъбъл, аз вероятно бих могъл да проследя…

— По-късно — намеси се категорично Мегън. — Ела с мен. Не искам да се натъкна на някого от хората на Винъбъл.

Тя се обърна и тръгна към малкия заслон, който беше на няколко метра от площадката за хеликоптера. Включи единствената гола крушка, която висеше от тавана.

— Искам това да приключи бързо.

— Филип? — запита тихо Грейди.

— Той е още жив. Ако състоянието на кома може да се сметне за живот. Но не за това съм тук.

Грейди я гледаше с присвити очи.

— Развълнувана си. Напрегната си, на практика усещам… Какво има?

— Нещо добро, за разнообразие. — Дланите й се свиваха в юмруци, после се отпускаха. — Рената, покажи.

Рената вече разкопчаваше блузата си. Свали презрамките на сутиена от раменете си.

— Добре, че не притежавам фалшива скромност. Малко се уморих от…

— Мили боже! — прошепна Грейди.

Мегън направи крачка напред и докосна рамото на Рената.

— Няма рана. Няма белег. Кожата е гладка като коприна. Като че ли никога не е била улучвана от куршум.

Харли подсвирна тихо.

— Какво се е случило? Какво, за бога, си направила, Мегън?

— Нищо. — Мегън направи пауза. — Ти го направи, Харли.

Той я гледаше втренчено, изумен. Поклати глава.