Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Тя хвърли поглед през рамо и го видя да тича към нея. Господи, близо беше! И се целеше с пистолет в главата й. Трябваше да намери пушката, скрита сред дърветата.

Нямаше време.

Свлече се на земята и се притисна към нея, а куршумът прелетя над главата й.

Друг куршум. Друг звук…

Какъвто се чува, когато куршумът потъне в плътта. Обърна се и видя Молино да залита, от раната в гърдите му капеше кръв. Той изпусна пистолета, но продължи да върви към нея.

— Бягай, Мегън! — извика Харли откъм боровите дървета. — Прекалено е близо до теб. Не мога да се прицеля добре.

— Излъга ме. Опитваш се да ме изиграеш. — Молино беше върху нея, ръцете му се сключваха около гърлото й. — Стивън няма да ти позволи да ни измамиш. Ще те убия…

Друг изстрел. Молино трепна, когато куршумът се заби в ръката му. Мегън отчаяно го избута встрани, той се свлече на земята до нея. Обаче успя да я сграбчи и я търкулна към ръба на скалата.

— Ще те убия. Ще убия всички… откачени.

Тя се бореше отчаяно, завладя я паника. Щеше да я бутне долу. Не трябваше да има още толкова много сили. Куршумите сякаш не го бяха докоснали. Само да успееше да стигне до пушката, скрита сред дърветата… Не, тя имаше друго оръжие.

— Няма да е навреме — каза тя. — Твоят Стивън не може да ти помогне. Майка ми го уби. — Освободи едната си ръка и я протегна към него. — Знаеш ли какво е да полудееш? Говори със Стивън. Ще те докосна, Молино.

Той замръзна и загледа втренчено ръката й, като че ли тя беше кобра, извила глава да го ухапе.

— Страхуваш ли се? И така трябва да бъде. Ти уби майка ми, а тя искаше твоята смърт. Дори да не съм Пандора, тя може да действа чрез мен. Все пак, аз съм откачена , нали? — И го докосна леко по бузата.

Той изпищя, очите му сякаш хлътнаха, потънаха в главата.

— Не! — Той залитна назад. — Откачена. Чудовище.

— Ти си чудовището. — Тя допълзя до него. Още две крачки и той щеше да падне от скалата. — Ти ще умреш, Молино. Мислиш ли, че лудостта и страданията следват хората и в гроба? Аз се надявам да е така.

— Махни се от мен! — Той се приближи още повече до ръба. — Не се приближавай!

— Но аз искам да те докосна. Позволи ми. Искам да подържа ръката ти.

Тя се спусна напред с протегната ръка. Той изпищя и политна назад, но успя да я хване за ръката, докато падаше.

Тя се плъзгаше, плъзгаше, като че ли щеше да падне заедно с него.

— Стивън… — каза задъхано Молино. — Той няма да ми позволи да умра. Ние ще…

Извика, когато ръката му се изплъзна от нейната и той падна в бездната.

Тя продължаваше да се плъзга! Мегън отчаяно заби нокти в тесните пукнатини на грубия камък.

Не падай. Не позволявай на Молино да спечели.

Краката й бяха стъпили на лека издатина в скалата, посипана с пръст, но пръстта беше суха и се ронеше, а Мегън напразно се опитваше да намери друга опора. Пръстите на ръцете й вече кървяха.

— Дръж се. — Лицето на Харли се показа над скалата. — Легнал съм по корем и се подавам възможно най-навън. Ще те хвана за дясната китка, ще се опитам да не наруша равновесието ти.

Надежда.

Той опита веднъж.

— Не мога да те стигна. — Приближи се още. — Грейди тича насам като обезумял. Няма да ти позволим да паднеш, Мегън.

Ако успееха да стигнат до нея навреме. Тя се плъзна още на сантиметър надолу по скалата, защото пръстта продължаваше да се рони. Ръцете й се изпънаха болезнено, но продължаваше да се държи.

— Господи, още само няколко сантиметра…

Харли се напрягаше, за да я достигне. Но не можеше. Опита веднъж. Два пъти. На третия опит пръстите му се сключиха около дясната й китка.

— Хванах те.

Буцата пръст се разпадна напълно под краката й. Падаше!

— Помогни… ми. — Харли я държеше за едната китка, а тя висеше опасно над бездната. — Не мога да се справя сама.

Пръстите й го стискаха силно.

— Мегън, подай ми другата си ръка. — Грейди беше коленичил до Харли и също протягаше ръка към нея. — Не се осмелявай да паднеш!

— Млъкни! — Тя дишаше задъхано. Подаде й дясната си ръка. — Правя всичко, на което съм способна.

— Справяш се добре. — Той се наведе и я хвана с двете си ръце за лявата китка. — Даже чудесно. Дръж се още малко, докато те издърпаме.

Чувстваше двете си ръце като извадени от ябълките, докато двамата мъже я дърпаха бавно нагоре. Изминаха три минути, преди да успеят да издърпат горната половина на тялото й над скалата.

— Мили боже!

Гласът на Грейди беше дрезгав. Тя изведнъж се озова в прегръдките му. Той я люлееше нежно. Сърцето му биеше толкова тежко, колкото и нейното.