Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Защо не? Изпитваше болка и празнота, която би могла да бъде… самота. Вероятно това беше последният път, когато щеше да се наложи да приеме помощ от Харли или от когото и да било от тях. После щеше отново да е сама.

— Прав си, сърцето на Мегън наистина е прекалено добро. — Облегна се на него. — А аз не искам да я карам да се чувства зле…

— Как е той?

Мегън се обърна и видя Рената, застанала на прага на болничната стая на Филип.

— Не е добре. — Тя сви уморено рамене. — А може би не е толкова зле. Все още трябва да направят много тестове, но специалистите тук не вярват състоянието му да се е влошило непоправимо, докато е бил в плен на Молино. Само че аз се надявах Гарднър да е прав и да видя някакви признаци, че той излиза от комата.

— Няма такъв късмет?

Мегън поклати глава.

— Но може би ще излезе по-късно. Кой знае дали Филип е разбрал нещо от онова, което му се е случило. Възможно е да е изпитал шок, който да е забавил подобрението.

— Правиш смели предположения, нали? — запита тихо Рената.

Мегън стисна ръката на Филип. Почувствай ме, приятелю, знай, че аз съм тук. Нека преминем заедно през това.

— Да. Обаче надеждата може да прави чудеса. Виждала съм го. Беше чудо и това, че Дейви успя да се отърве от ръцете на Молино, без той да му причини нищо. — Смени темата. — Къде са Грейди и Харли? Все още ли са в дома на Молино? Грейди ме остави тук и каза, че ще се върне при Винъбъл. Опитвам се да извлека някаква информация за бандитите, с които Молино е работил, от файловете и папките му.

Рената кимна.

— Харли също е там. Казах му да гледа за записки, касаещи жертвите на Молино. Трябва да намеря Адиа.

Мегън имаше болезнен спомен за розовата рокличка, принадлежала някога на момиченцето.

— Разбира се, трябва да я намерим. — Направи пауза. — Исках да ти благодаря, че рискува страници от Книгата, за да ми дадеш време с Молино. Знам, че ти е било трудно.

— Не, не беше.

Мегън я гледаше втренчено, не вярваше на ушите си. Рената се усмихна.

— Е, щеше да ми е трудно, ако бяха автентични.

Мегън ококори очи.

— Но ти каза, че са.

— Когато станах Пазителка на Книгата, накарах Марк да направи две нейни копия. В тях не бяха записани истински имена и адреси, но хартията беше обработена така, че да даде положителен резултат, когато се тества за автентичност. Мислех, че Едмънд вероятно нямаше да умре, ако имаше какво да даде на онези копелета и така да спечели време, докато успее да избяга. — Сви рамене. — Взех едно от копията със себе си, когато тръгнахме от Мюнхен, в случай че намеря начин да поставя капан на Молино.

Мегън изведнъж си спомни как Рената не даваше на никого да пипне куфара й.

— Но не ни каза.

Рената направи гримаса.

— Вече установихме, че не обичам да споделям вещите си с никого.

— О, не знам. Мисля, че можеш да свикнеш дори с това. — Изведнъж й хрумна нещо. — Изненадана съм, че семейството не е записало Книгата на компютърен диск. Няма ли да е по-безопасно?

— Зависи как ще погледнеш на това. Достъпът до компютърните продукти е по-лесен. Ако бъдат откраднати, те могат да бъдат копирани за пет секунди, а е възможно ние да не разберем навреме за това, за да спасим семейството. Едмънд започна опити да запише Книгата на диск, но процесът е истински кошмар. Единственият, който има достъп до Книгата, е Пазителят.

— Което ще рече, че зависи от теб?

Рената кимна.

— Ще се опитам да го направя, но това не е номер едно в списъка с приоритетите ми. Не можем да я сканираме, защото е писана от различни хора с различни почерци и е възможно да има неясни петна и несъответствия. Налага се да унищожаваме хард диска всеки път, за да сме сигурни, че не са останали дори фрагменти от данните. Не можем да се доверим на софтуера, за който се предполага, че изчиства хард диска. А и Книгата не се състои само от един том. Семейството се разраства от векове. — Направи гримаса. — И те уверявам, че като Пазител имам и други неща, които трябва да свърша, освен да седя и да вкарвам данни в компютъра. Достатъчно е, че успявам да водя истинската Книга.

— Звучи наистина като кошмар. — Мегън изучаваше лицето й. — А какво щеше да стане, ако в куфара ти беше оригиналната книга? Щеше ли да я използваш?

— Не. — Тя навлажни устни. — Иска ми се да ти кажа, че щях да я използвам, но ще излъжа. Не мога да го направя. Ти ме интересуваш, но не бих поела…

— Престани да се измъчваш. Всичко е наред, Рената — каза тихо Мегън. — Не се опитвах да те притисна в ъгъла. Винаги съм знаела, че това е твоя привилегия.