Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Глупости.

— Това казах и аз, когато Рената ми показа рамото си в „Белхейвън“. Търсих какво да е обяснение, което да не води към теб. — Добави мрачно: — Повярвай ми, не исках да си ти, Харли. Защото това щеше да означава, че трябва да приема неприемливото.

Той отново поклати глава.

— Рената — каза Мегън.

Рената сви рамене.

— Ти беше този, който превърза рамото ми онзи следобед, Харли.

— Хайде. Правил съм това безброй пъти през последните няколко дни — възрази Харли.

Рената кимна.

— Този път обаче, час след като тръгнах от скалата, започна да ме сърби. Започнах леко да разтривам белега около раната, но го усещах… странно. Затова отместих превръзката, за да го погледна. — Направи пауза. — Белегът изчезваше, а раната… — Тя вдигна рамене. — Сам видя. Напълно е зараснала.

— Тогава, направила си го ти, не аз — каза Харли, сякаш да се защити. — Та нали ти притежаваш психически сили.

Рената поклати глава.

— Аз не съм Лечител.

— Нито пък аз. Не се опитвай да ми кажеш, че аз…

Рената се засмя тихо.

— Страхуваш се. Питах се дали няма да си уплашен, да.

— Не се страхувам. Само смятам всичко това за небивалици. — Погледна Мегън. — Какво се опитваш да ми направиш?

— Спокойно. — Грейди мръщеше замислено вежди. — Скалата, Мегън?

Мегън кимна рязко.

— Така предположи и Рената. Не знам как точно се проявява талантът на Пандора, но може би се включва под влиянието на силни чувства. Бях ужасно уплашена, когато Харли ме хвана. Беше въпрос на живот и смърт.

— А беше ядосана и много се страхуваше, когато Сиена стисна ръката ти.

— Все още няма да призная, че съм причинила лудостта на Сиена. Възможно е Молино да си измисля.

— А може и ти да си била причината той да намери смъртта си — каза смело Рената. — Престани да си криеш главата в пясъка.

— Няма да има полза, ако ме притискате да го призная. Имате ли нещо против да забравя тази грозота поне за миг? — Погледът й се беше спрял нетърпеливо на Харли. — Дяволски си прав, че съм развълнувана, Грейди. Това е първото положително нещо, което се е случило от началото на тези събития. Харли, трудно е да се приеме и дори ние не знаем как точно се проявява твоят талант, но аз ще ти помагам. Ние всички ще ти помагаме.

— Не, няма. Защото не е вярно. — Харли мръщеше вежди. — Знам, че съм толкова нормален, колкото съм бил през целия си живот. Не съм като вас…

— Откачените? — подсказа му Мегън. Усмихна се. — То е, като да гледаш в огледалото. Аз реагирах по същия начин.

— Задръж си огледалото. — Харли понечи да се обърне. — Щастлив съм такъв, какъвто съм и няма да ви позволя да ме убедите…

— Какво? — Усмивката на Мегън изчезна. — Защо се държиш по този начин? Това е нещо прекрасно. След като помислих по въпроса, осъзнах, че лечителството никак не е чуждо на твоята природа. Всеки път, когато съм с теб, аз усещам някаква странна… утеха. Само присъствието ти беше достатъчно да ме излекува, така да се каже, когато съм разтревожена.

— Въображение. — Устните на Харли бяха стиснати, издаваха твърдоглавие. — Аз не виждам нищо прекрасно в това.

Мегън не можеше да повярва. Беше очаквала леко съпротивление, но не тотално отхвърляне. Защо той не виждаше неограничените възможности?

— А нима мислиш, че на мен ми харесва да съм Слушател или Пандора? Последното в света, което бих пожелала, е да бъда Пандора. Нима мислиш, че ми харесва да се страхувам да докосвам хората? Вече знам, че мога да причиня лудост и дори смърт. Обаче те докоснах и ти не полудя, а ето, че сега притежаваш талант, за който бих дала всичко на света. — Добави простичко: — Ти си моето спасение, Харли. Ти си доказателството, че като Пандора аз успявам да внеса малко добро в света.

— Но аз не искам да бъда твоето спасение — каза Харли грубо. — Мили боже, цял живот съм бягал от отговорност. А сега вие се опитвате да сложите въже около врата ми. Благодаря, но не. Изчезвам оттук.

— Тогава аз ще те последвам — каза Мегън. — Нямам време да те чакам половин или цяла година да свикваш с идеята, че си Лечител. Филип има нужда от теб сега.

— Филип?

— Тази беше първата ми мисъл, когато Рената ми каза за излекуваната си рана.

— И аз трябва да го докосна и да го накарам да се върне в този свят?

— Трябва поне да опиташ.

Изражението на Харли се промени за секунда, омекна.

— Съжалявам, Мегън. Не мога да бъда това, което вие искате от мен. Дори да вярвах във всичките тези глупости, не бих могъл… — Обърна се и се отдалечи.