Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

Ръката й стисна тази на Филип, но не усети нищо в отговор. А тя изпитваше такава надежда при последното обаждане на Гарднър! Дали беше минал, изгубен безвъзвратно, моментът, в който Филип можеше да се върне при тях? Дали, ако беше усетил по някакъв начин клането, на което бяха подложени Гарднър, сестрата и Джордън, това не го беше накарало да пожелае да си отиде завинаги? Кой можеше да каже? В момента обаче тя не можеше да мисли за това. Можеше само да се погрижи за оцеляването им.

— Не плачи, Мегън — прошепна Дейви.

Тя сведе поглед към него.

— Не плача. — Преглътна сълзите. — Или, ако плача, то е от щастие, защото си с мен и защото всичко ще е наред. — Коленичи пред него. — Скоро ще дойде хеликоптер и двамата с моя приятел ще се качите в него. А там, където ще кацнете, ще те чакат мама и татко. — Направи пауза. — Аз обаче няма да дойда с вас. Ще бъдеш ли голямо момче и ще се погрижиш ли за моя приятел Филип?

Дейви погледна Дарнел.

— Чух какво каза той. Той няма да ти позволи да дойдеш?

Тя не му отговори.

— Ще дойда по-късно. Обещавам. Ще се погрижиш ли за Филип?

Той бавно кимна.

— Този мъж няма ли да те нарани?

— Никой няма да ме нарани.

Притисна го към себе си. Ревът на хеликоптера вече се чуваше ясно. Тя прошепна:

— Обичам те, Дейви.

Бяха необходими само няколко минути да прехвърлят Филип в хеликоптера, след което тя отстъпи назад и загледа как той се вдига от земята.

— Колко много грижи си създадохме — каза Дарнел. — За Молино щеше да е много по-трудно да те залови, ако ти не беше толкова глупава.

— Млъкни.

— Молино иска да те нарани. — Дарнел се усмихваше злобно. — Само за това говореше, като отидох да взема „пратката“.

Тя не му обръщаше внимание, не откъсваше поглед от небето. Хеликоптерът, отнасящ Филип и Дейви, беше почти изчезнал от полезрението им.

Довиждане, стари приятелю. Моля те, оправи се. Довиждане, Дейви. Нека вече никога нищо лошо не те сполети.

— Този не е правилният мост — каза Харли. — Няма такава скала като описаната от теб. Теренът е леко хълмист. Трябва да е мостът Джеферсън Паркс на север.

— Абсолютно ли си сигурен? — запита Рената. — Ако грешиш, ще стане прекалено късно, за да се върнем тук преди Молино. Ще са ни необходими поне четирийсет и пет минути, за да се върнем.

— Имай ми доверие. Къщата не е тук наблизо.

Тя нямаше доверие на никого, освен на себе си, по дяволите! Този път обаче, изглежда, трябваше да се довери на Харли.

Синьо-белият хеликоптер на Молино се приземи в полето петнайсет минути след излитането на Филип и Дейви. Тя стоеше с изправен гръб. Нямаше да му позволи да узнае колко много се страхува. Защото това щеше да му достави прекалено голямо удоволствие. Молино отвори вратата.

— Колко се радвам да те видя отново. Изглеждаш малко по-бледа от снощи. Слънцето, изглежда, не е мило към теб. — Усмихна се. — Аз също няма да съм мил с теб. — Обърна се към Дарнел. — Помогни й да се качи в хеликоптера. Трябва да потегляме.

Дарнел пристъпи напред, но Мегън рязко отказа помощта му.

— Не искам той да ме докосва. — Качи се в хеликоптера. — Той е толкова лош, колкото си и ти.

— О, не, не може по никакъв начин да се сравнява с мен. — Гледаше към Дарнел, който направи крачка към хеликоптера. — Той е самонадеян и прави грешки. Щеше вече да си мъртва, ако си беше свършил добре работата.

Лицето на Дарнел силно се зачерви.

— Вината не беше моя. Мислех, че си разбрал…

— Не приемам извинения, Дарнел. — Молино извади пистолет изпод сакото си. — Човек винаги трябва да плаща за грешките си.

Застреля го в главата. Мегън гледаше, шокирана, как тялото се свлече на земята. Молино затвори вратата.

— Излитай.

— По дяволите!

Грейди гледаше трупа на Дарнел, проснат на земята. Не даваше и пукната пара за смъртта на Дарнел, но тя показваше колко неуправляем е умът на Молино в момента. Беше се надявал Молино да е по-спокоен, не така зверски настроен. По-малко зверски? Този кучи син беше садист и маниак.

Телефонът му звънна, докато вървеше към колата. Харли.

— Мостът е Джеферсън Паркс — каза той. — Сега летя над района. Виждам огромен кедър, двуетажна къща на скала, която гледа към реката. Не мога да се приближа много, защото не искам да ме забележат, но мисля, че има писта за хеликоптер западно от къщата. Но няма хеликоптер.

— Ще има след около четирийсет минути. Молино току-що взе Мегън. Аз ще се срещна с Винъбъл и двамата ще тръгнем нататък. Къде е Рената?