Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Малко на изток от него.

— Какво виждаш? Скали?

— Още не. Ще мина още веднъж над него…

Господи, колко самотна се чувствам , помисли си Мегън в мига, в който заслони очите си и погледна към небето. Полето беше равно и голо, чуваше се единствено вятърът, който стенеше сред клоните на дърветата.

Каза си, че всъщност не е сама. Грейди беше някъде сред дърветата с няколко от хората на Винъбъл, които се бяха присъединили към тях преди два часа. Това би трябвало да намали страха й, но не беше така. Не беше осъзнала до мига, в който беше слязла от колата — колко страхлива може да бъде.

Нямаше значение как се чувства, щом не се пречупваше и не изпитваше желание да избяга. Щеше да е по-добре, когато Филип и Дейви вече бяха извън опасност. Просто искаше всичко това да приключи и двамата да са на път към „Белхейвън“, където щяха да ги посрещнат Жана и Скот.

Къде беше Молино? Беше споменал нещо за някакъв хеликоптер, но… Чу се ревът на мотор някъде откъм дърветата, които растяха край пътя. Тя се напрегна и се обърна. Видя линейка, която се приближаваше, подскачайки при всяка буца на черния път. Шофьорът спря и изскочи навън.

— Здравей, малка лейди. Имам пратка за теб.

Беше млад, привлекателен, облечен в суичър и сини дънки.

— Не че е много ценна. Мисля, че го беше отписала. — Изтича покрай линейката и отвори задните врати. — С поздравите на Молино. — Извади носилката. — И моите, разбира се.

— Ти си Дарнел — каза тя бавно. — Мъжът, който застреля Филип.

— Няма да бъда Дарнел още дълго. Молино ми обеща нова самоличност. И работа вън от страната, ако ти доставя стареца. Тук става малко прекалено горещо за мен. Не че вината е моя. — Нагласи хранителната тръба и побутна към нея носилката, поставена на количка. — Направих всичко, както трябваше.

— Убиване. Да, направи всичко, както трябва. Къде е Дейви?

— О, детето?

Сърцето й биеше толкова тежко, че едва можеше да диша.

— Дейви трябваше да е тук. Къде е?

— Той не ни помагаше така, както старецът. Бореше се с мен.

Обзе я паника.

— Какво си му направил?

— Той се държеше като животно. И аз се отнесох с него като с такова. — Тръгна отново към задните врати на линейката. — Ела и го вземи.

Тя беше вече до него, когато той се качваше в линейката.

— Наранен ли е?

Той отметна белия чаршаф от клетката в задната част на линейката. И скочи на земята.

— Малко, може би. Не бях много нежен, когато го набутвах в тази кучешка клетка.

Дейви беше превит почти на две, устата му беше запушена.

— Ти, копеле! — Тя скочи вътре в линейката и сама освободи детето. — Всичко е наред, Дейви. В безопасност си.

Отпуши устата му. Очите му бяха подути от плач, горната му устна беше разцепена.

— Всичко е наред. — Притисна го към себе си и го залюля. — Ще си отидеш у дома при мама и татко.

Той я стискаше здраво.

— Страхувам се, Мегън. Те са лоши хора.

— Да, така е. Но ти вече няма да си с тях. — Галеше го по косата. — Те… сториха ли ти нещо, Дейви?

— Да.

Тя се напрегна.

— Какво?

Дейви погледна Дарнел.

— Аз го ухапах, а той ме зашлеви и разцепи устната ми.

— Какво друго?

— Завързаха ме и ме оставиха в тъмното.

— Това е много лошо. Но никой друг не те е наранил?

Той поклати глава.

— Бях ужасно уплашен.

Обзе я непоносимо облекчение. Благодаря ти, Господи!

— Знам. — Хвана го за ръката. — Но всичко свърши. Сега си отиваш у дома. — Помогна му да слезе от линейката. — Можеш ли да бъдеш добро момче и да дойдеш с мен да видим един мой приятел? Той е много болен.

— Той спи — каза Дейви. — Видях, когато го качваха в линейката. Кога ще се събуди?

— Скоро, надявам се.

Не знаеше какво от онова, което й беше казал Гарднър, беше лъжа и какво — истина. Филип беше много блед. Хвана китката му и провери пулса. Беше бавен, но не беше колеблив. Той миришеше ужасно, но не на зараза. Тя обикновено долавяше разликата.

— Жив е. — Дарнел не сваляше поглед от лицето й. — Издръжлив е. Не мислех, че ще го преживее.

— Да, издръжлив е. По-силен е, отколкото ти някога ще бъдеш. Ти ги достави. Сега защо не си вървиш?

— Трябва да остана тук. Молино ще ни вземе и двамата. — Усмихна се. — И да ги застрелям и двамата, ако се опиташ да се качиш в хеликоптера с тях.

— Няма да се опитам да…

Вдигна глава, като чу хеликоптера. Каза ожесточено:

— Стой далеч от тях!

Той се облегна на линейката и кръстоса ръце на гърди.

— Няма да ги докосна и с пръст, докато ти правиш каквото се очаква от теб.