Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Изпращам Харли с хеликоптер да те посрещне.

— Нямам нужда от Харли.

— Ако можеш да стесниш района, може би той ще успее да открие моста от въздуха и дори да види къщата.

— Може би.

— По обяд Мегън ще бъде в онова проклето поле с Молино. Не мога дори да го докосна, докато той е заплаха за Филип и Дейви, но трябва да знам къде ще я заведе Молино.

— Това всичкото го знам. Но Харли може да ми попречи.

— Ще поема риска. Той ще ти се обади от хеликоптера.

Рената затвори. Тя не искаше Харли тук. Не искаше никой да я види толкова слаба и трепереща. Взе отново рокличката и стисна здраво кормилото. Шофираше вече седем часа. Дори след всичкото това време, ръката й продължаваше да трепери от допира с роклята и от чувствата, които оставаха все така силни и сурови.

— Просто ще трябва да се примирим, Адиа — прошепна тя. — Може би той ще успее да ни помогне.

После изхвърли от главата си всяка мисъл, освен тази за въжето, което щеше да я отведе до Молино. На северозапад.

— Току-що се чух с Рената — каза Грейди, като влезе във всекидневната. — Мисли, че знае къде е Молино.

Мегън, която седеше на дивана, изправи гръб.

— Слава богу!

— Получава и обща картина. Къщата е на северозапад и близо до мост. Ще се обадя на Харли.

— Добре. Ще се чувствам по-добре, ако той е с нея, щом тя е близо до Молино. Тя обича, всъщност малко прекалено силно, да постъпва единствено според собствените си желания.

— Справя се добре.

— Защитаваш я. — Успя да се усмихне леко. — Това е изненада.

— А не бива да бъде. Тя доказа, че е на твоя страна. Напоследък това ми е достатъчно, за да харесам един човек.

Дори да беше вещица, пак щях да й помогна, ако можех да бъда сигурен, че ще открие Молино.

— Вещица — повтори тя. — Предполагам, че в миналото вероятно щяха да я сметнат за такава. Което не е справедливо.

— Вероятно и присъстващите тук щяха да бъдат сметнати за такива. — Вече набираше номера. — Ще трябва да изпратя Харли да помогне на нашата вещица.

Тя стана и тръгна към кухнята.

— Ще направя кафе.

— Легни си, Мегън — каза тихо Грейди, когато тя се върна в стаята с две димящи чашки топла течност след петнайсет минути. — Седиш на дивана замръзнала като статуя, откакто се върнахме от гробището. Възможно е да не успееш да заспиш, но поне ще си починеш.

Тя поклати глава.

— Скот ще ми се обади, след като разговаря с полицията. — Преглътна. — Помолих го да накара полицията да говорят с Винъбъл. Казах му също, че разговорът с полицията няма да му помогне да върне Дейви, обаче той не искаше да ме слуша. На негово място, аз вероятно също не бих се вслушала. Звучеше така, сякаш ме мрази.

— Той е твой приятел. Ще го превъзмогне, когато детето му се прибере у дома.

— Дали? Кой приятел би застрашил живота на малко дете? В момента Скот се интересува единствено от връщането на сина си у дома.

— Ти каза ли му за Молино?

Тя поклати глава.

— Не и за това, какво чудовище е той. Надявам се и полицията да не кажат нищо по този въпрос. Няма нужда родителите на Дейви да го знаят. Така ще преминат дори през по-голям ад. Достатъчно е, че аз знам. Той е такова сладко малко момченце, Грейди.

Сведе поглед към снимката, която продължаваше да стиска в ръка. На нея се виждаше Дейви, яхнал новия си велосипед. Не беше същата, която й беше изпратил Скот. Изражението на Дейви на тази снимка беше замислено, концентрирано, мило.

— Сигурно са го наблюдавали дълго време.

— Вероятно от посещението ви в зоологическата градина. През този период Дарнел те е наблюдавал. Тъй като не ти е бил роднина, Молино не е сметнал, че Дейви е от значение. Отвлякъл го е, защото не е бил сигурен, че Филип ще бъде достатъчна примамка.

— Двойна застраховка — каза тя горчиво. — Той звучеше…

Телефонът й звънна. Скот. Тя бързо натисна бутона.

— Говори ли с полицията?

— Онези копелета протакат — отговори Скот с дрезгав глас. — След като разговаряха с Винъбъл, дори не се опитват да го намерят. Казаха, че няма да е безопасно да мътят водата. Мили боже, Дейви е сам с тези кучи синове и никой нищо не прави.

— Ние правим нещо. Аз няма да позволя да бъде наранен, Скот.

— И по-добре да се погрижиш. Ти си моя приятелка, но това се случи, защото ти се забърка с тази измет. А сега ми върни сина.

— Много съжалявам, Скот — прошепна тя.

— Съжалението не е достатъчно. Жана е изпаднала в истерия, трябва да й бият успокоителни. Аз не мога да направя нищо и синът ми може да е мъртъв до утре. Оправи нещата. — И той затвори.