Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Тогава е права. Аз просто трябва да разбера къде се крие Молино. И по-добре отново да се заема с това. Обиколих околността южно от хълма днес и улових вибрации, когато наближих Мърфрийсбъро. После изчезнаха. Не бях сигурна дали съм изгубила концентрацията си, или съм вървяла по грешна следа. А после стана време да се върна в Редуинг, в случай че имате нужда от мен.

— Единственото, от което тя сега има нужда, е да откриеш скривалището на Молино. Тя има мен. Има и Харли. Би трябвало да си разбрала, че ние ще се погрижим за нея.

— Не знаех дали мога да ви имам доверие. Но сега вече знам. — Тя също тръгна към колата си. — Ще ви се обадя, когато открия Молино. За теб и твоите приятели от ЦРУ ще е по-добре да сте готови да действате.

След миг вече седеше зад кормилото и се взираше сляпо в мрака. Беше използвала думата когато , не ако . Но все пак днес не беше успяла да се концентрира достатъчно, че да улови сигурна следа.

Защото се страхуваше от болката.

Всеки път, когато докоснеше роклята, биваше завладяна от тъга и болка, които я разкъсваха. Беше казала на Мегън, че може да ги преодолее, по дяволите. Сведе поглед към дипломатическото куфарче, оставено на седалката до нея. Добре, не можеше да се бори със спомените на момиченцето, значи трябваше да се потопи в тях, да се слее с тях.

Пое си дълбоко дъх и отвори куфарчето. През тялото й премина тръпка, когато докосна роклята. Не можеше да го направи. Но трябваше, по дяволите. Стисна меката памучна материя и веднага беше връхлетяна от различни чувства. Страх, объркване, болка. Излъчваше ги момиченцето. Грозота, екзалтация, болно удоволствие. Излъчваше ги Молино. Беше прекалено много. Наистина прекалено много.

Такова красиво малко момиченце.

Молино седеше на трикрако лагерно столче и гледаше втренчено Адиа.

И красива розова рокличка. Съблечи я, миличка. Искам да видя онова, което ще види клиентът.

Не! Трябва да се бори с тях. По тялото й пъплят ръце. Срам.

Сега я дръж. Как само се борят, когато са уплашени. Не ти ли е интересно, миличка?

Ужас.

По дяволите, Рената искаше да убие това копеле. Трябваше да ги раздели в ума си. Не можеше да се справи едновременно с паниката и отчаянието на Адиа и с пълната, абсолютна грозота на Молино.

— Помогни ми, Адиа — прошепна тя. — Не съм добра в това. Сега той държи друго дете и аз трябва да го открия веднага. Теб ще потърся по-късно, а сега трябва да си отидеш.

Обаче не можеше да я изостави, докато образът й беше така трагичен. Трябваше да мисли за момиченцето, какво е било то, преди това да се случи. Щастливо, обичано от родителите си, погълнато от игрите си в селото. Но дори това извикваше у нея гняв — гняв, че детското щастие е било унищожено от този кучи син.

Опитай отново.

Притисна роклята до гърдите си.

О, мили Боже! Не повръщай! Преживей го! Премини през това. Помогни ми, Адиа.

06:30

Скала.

Тя се спускаше почти отвесно към долината.

Да.

Рената стисна още по-силно рокличката. След всичките тези часове беше успяла да осъществи връзката с Молино. И не само връзката, но получаваше и картина. Кракът й натисна педала на газта.

На северозапад.

Още, молеше се тя. Дай ми още.

Върху скалата се издигаше къща. Двуетажна, от тъмно кедрово дърво и много стъкло. Виждаше Молино да върви по пътеката, следваща урвата, надвиснала над долината, която се намираше на неколкостотин фута по-надолу. В задната част на имота имаше писта, която сега се заемаше от синьо-бял хеликоптер. На няколко метра по-нататък имаше хамбар. Какъв беше регистрационният номер на хеликоптера? По дяволите, картината беше доста замъглена. Но Молино виждаше в далечината проблясването на стомана, мост над широката вода.

После картината изчезна. Но въжето съществуваше. Трябваше просто да го следва. На северозапад. Остави рокличката на Адиа, за да се обади на Грейди.

— Молино е в къщата на върха на скалата. В северозападната част на щата.

— Колко си сигурна? Нямаме много време преди срещата на Мегън с Молино.

— Абсолютно сигурна съм. Молино вижда мост от пътеката, която върви по ръба на урвата.

— Какъв мост?

— Не знам. Картината е неясна. Стоманен. Не е Голдън Гейт, но е достатъчно голям, за да се види от значително разстояние.

— Нещо друго?

— Не. Изгубих картината. Но въжето е много силно. Вървя по него.

— Къде си?

— Последният град, край който минах, беше Бристол.