Айрис Джоансен - Дъщерите на Пандора

— Грейди вече тръгна — каза Харли на Рената. — Каза, че ще се обади, когато е в района. Аз се приземявам в момента. — Направи пауза. — Ще имаме късмет, ако я измъкнем оттам жива.

Това си мислеше и Рената през последните трийсет минути.

— И какво ще предприеме Грейди?

— Не знам. Не съм сигурен, че и той знае. Предполагам, че ще трябва да мислим бързо и да открием най-безопасния начин да…

— Няма сто процента безопасен начин — каза тя ожесточено. — А той ще я убие, ако продължим да говорим и не започнем да действаме.

— Грейди и Винъбъл няма да позволят…

— Грейди може да върви по дяволите. Не мога да чакам всички да се съберем и да решим какво трябва да се направи.

— И каква е твоята алтернатива?

— Престани да говориш и я измъкни оттам. — Тя сложи край на разговора.

Не отговори, когато Грейди й се обади след минута. Той щеше да задава въпроси и да спори, а тя не искаше да слуша нито едното, нито другото. Беше прекалено напрегната и уплашена и трябваше да изчисти ума си от емоциите, преди да се захване с онова, което правеше най-добре. Да претегли предимствата и недостатъците на възможните сценарии, да прецени причините и следствията, да предскаже изхода, който би гарантирал живота на Мегън и смъртта на Молино. Вече беше започнала първоначалния процес по време на шофирането, когато беше осъзнала, че е прекалено късно за обикновено нападение над къщата на Молино. Сведе поглед към розовата рокличка, която продължаваше да стиска в ръка.

— Сега трябва да те оставя, Адиа. — Сгъна внимателно роклята и нежно я прибра отново в дипломатическото куфарче. — Благодарение на теб, вече знаем къде е той. И сега трябва само да го заловим.

— Право напред. — Молино постави длан на гърба на Мегън и я бутна към стъпалата, които започваха почти направо от входната врата. — Не трябва да караш Сиена да чака.

Тя трепереше. Сиена. Прилошаваше й при спомена за топлата му и мека голяма длан. А после, макар и мека, тази длан се беше оказала жестоко брутална.

— Вече не говориш — отбеляза тихо Молино. — Страхуваш се от него, нали? Жените са толкова нежни и крехки. Почти толкова крехки колкото са и децата. Просто е смешно, когато се опитват да се борят с нас.

— Така ли?

Как би могла да стигне до онова оръжие? Ако успееше да отклони вниманието му, може би щеше да има възможност. Преди беше успяла да го ядоса силно, може би и сега…

— Тук вътре. — Той отвори една врата в подножието на стълбите. — Сиена винаги е искал стаята му да бъде далеч от тези на другите. Обича да е сам. Аз нямам проблеми с това. Двамата не си приличаме чак толкова много. — Отстъпи встрани, за да й позволи да влезе. — Сиена, ето подаръка, който ти обещах.

Мегън не помръдна.

— Не се срамувай. — Молино я бутна в стаята. — Той те чака. — Махна с ръка към ъгъла на стаята. — Кажи му „здравей“.

О, Господи! Не бива да викам, да пищя!

Сиена беше завързан и прикован към стената. Главата му беше обръсната, кожата кървеше. Очите му бяха широко отворени, чертите на лицето му — замръзнали, изкривени, така, както ги беше запечатала смъртта.

— Харесва ли ти новата му прическа? — запита Молино. — Жените понякога намират остриганата глава секси или поне така са ми казвали.

— Ти си го убил — каза тя с дрезгав глас. — Защо? Защото не вярваше, че синът ти…

— Живея с недоверието му от години. Можех да го понеса още дълго, ако виждах някаква изгода от бъдещо сътрудничество с него. — Поклати глава. — Наистина е много лошо, че трябваше да се отърва от него, преди да съм спазил обещанието си да прекара една нощ с теб. Разбира се, имам и други хора, които биха ти доставили удоволствие, но нито един от тях няма таланта на Сиена, която разбираше болката. Беше великолепен с Едмънд Гилъм.

Тя не можеше да свали поглед от лицето на Сиена.

— Ти измъчва ли го?

— О, не. Е, може би малко. Той непрекъснато скубеше косата си, затова обръснах главата му. Това не му хареса.

— Дърпаше косата си?

Молино се усмихна.

— Пищеше и скубеше косата си, удряше главата си в стената. Изпитваше силна болка, затова реших, че трябва да му помогна. Всъщност бях така погълнат от заниманията си със Сиена, че съвсем забравих за малкото момченце.

— Болка? Какво друго си му сторил?

— Не аз. — Обърна се с лице към нея. — Ти. Бях толкова нещастен, че не се случи нищо, когато той хвана ръката ти вчера. Но трябваше да знам, че няма да ме разочароваш. Просто не съм знаел, че не се случва веднага.