Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Нарани я. Мислеше, че е преодолял тази примитивна страст да причинява болка на жертвите си, ала насред деянието си изведнъж осъзна, че не изпитва достатъчна наслада, и се паникьоса. Ръгаше я и я разкъсваше в истинска самозабрава. Ако изчезне насладата от убиването, какво му остава? Как ще продължи да живее?

Потисна паниката. Всичко ще бъде наред. Винаги бе съзнавал, че такъв ден неминуемо ще настъпи, но проблемът не бе неразрешим. Просто ще се наложи да въведе нови елементи и предизвикателства при убийствата.

По дяволите, нарани го.

Ив се загледа към вълните, които се разбиваха в брега. Преди час избяга на плажа след разговора с Логан и оттогава седеше там и се опитваше да си върне самообладанието.

Толкова много болка се шири по света — защо и тя трябва да нарани някого, на когото държи?

— Каза ли му?

Извърна глава и видя Джо, застанал метра от нея.

— Да.

— Как го прие?

— Не твърде добре. Особено след като споменах вероятността да е Бони. — Усмихна се тъжно. — Каза, че си изиграл единствената карта, която не е в състояние да надцака.

— Прав е. — Джо седна до нея. — Бони е най-важният фактор в живота на всички ни.

— Само в моя. Ти никога не си я виждал, Джо.

— Но я познавам. Толкова много си ми разказвала за нея; имам чувството, че е мое дете.

— Нима? Ставало ли е дума колко много обичаше живота? Всяка сутрин идваше и скачаше в леглото ми, за да ме пита какво ще правим и какво ще видим през деня. Излъчваше любов. Самата аз израснах сред горчилка и бедност и съм се чудила защо ми бе дадено дете като Бони. Не я заслужавах.

— Заслужавала си я.

— След като се появи, се опитах да я заслужа. — Ив се насили да се усмихне. — Съжалявам. Не е редно да ти говоря такива неща.

— Не ме товариш.

— Товаря те, разбира се. Би трябвало да е само мой кръст.

— Не е възможно. Когато те боли, всички около теб го усещат. — Взе шепа пясък и го остави бавно да се изниже между пръстите му. — Бони е още тук. За всички нас.

— И за теб ли, Джо?

— Разбира се. Не може да не е така. Ти и аз сме заедно от много дълго време.

От кошмарното време, когато Бони изчезна. Тогава той бе агент от ФБР, по-млад, не толкова циничен, все още се стъписваше и ужасяваше. Опитваше се да я утеши, но в онези мъчителни дни за нея нямаше никаква утеха. И въпреки това той успя някак да я измъкне от почти кататонична депресия и да я накара да заживее отново. Направи гримаса.

— Представа нямам защо се въртиш около мен. Не струвам особено като приятел. Никога не мисля за друго, освен за работата си. Явно съм страшна егоистка, защото иначе щях да се досетя, че имате проблеми с Даян. Защо ме търпиш?

— Понякога и аз се питам. — Наклони глава, сякаш обмисляше. — Свикнал съм с теб, предполагам. Прекалено голямо усилие е да изградиш ново приятелство, затова вероятно ще трябва да се задоволя с теб.

— Слава богу. — Сви колене и ги обгърна с ръце. — Нараних го, Джо.

— Логан е жилав. Ще го преживее. Когато те довлече тук, е съзнавал, че не си му вързана в кърпа.

— Не ме е довлякъл. Просто желаеше да ми помогне.

Джо сви рамене.

— Вероятно. — Изправи се и й помогна да стане. — Хайде. Ще се върнем заедно в къщата. Достатъчно дълго стоя тук.

— Откъде знаеш?

— Видях те, когато изтича навън. Чаках те на терасата.

— През цялото време?

Той се усмихна.

— Нямах никаква по-спешна работа. Допуснах, че ще ти е необходимо известно време да останеш сама, но сега вече трябва да си лягаш.

Беше стоял в тъмнината смълчан, съчувстващ и изчакващ търпеливо, преди да дойде да й помогне. Изведнъж самата тя се почувства по-силна, изпълнена с оптимизъм.

— Няма да се върна в къщата, но можеш да ме изпратиш до ателието. Искам да свърша нещо, а после ще си опаковам багажа.

— Нужна ли ти е помощ?

Тя поклати глава.

— Ще се справя. — Запъти се към къщурката на стотина метра от тях. — Налага се да довърша нещо, което постоянно отлагах.

— Да не си се разколебала?

— Не съм и ти го знаеш. — Отвори вратата на ателието и запали лампата. — Налегнали са ме тъжни мисли, самосъжалителни. — Отиде до масата с компютъра. — Върви си. Трябва да приключа с това състаряване. Майката на Либи чака отдавна. Почти е загубила надежда.

— Хубаво място. — Погледът на Джо обхождаше помещението; огледа бежовия диван, отрупан с възглавнички в оранжево и златисто; поставените в рамки снимки по етажерката. — Превърнала си го в свое. Къде е скулптурата, върху която работиш?

Тя кимна към статива до големия прозорец.