Айрис Джоансен - Игра със смъртта

В момента не желаеше да анализира каквото и да било. Ще го направи, след като разговаря с Джо. Ще отиде в ателието си и ще поработи по реконструкцията и състаряването на снимката на Либи Крандал, отвлечена на осемгодишна възраст от баща си.

Ив мина по коридора и се насочи към френския прозорец, който водеше към ателието. Наоколо бе слънчево; всичко на този остров бе слънчево, ярко и чисто. Именно такъв искаше да съхрани и живота й Логан: винаги облян в слънчева светлина, далеч от тъмнината. Защо да не му позволи? Нека болката избледнее. Нека споменът за Бони изчезне. Нека друг помага на всички изгубени деца по света.

Не беше възможно. Бони и другите изчезнали деца бяха втъкани в живота и в сънищата й; съставяха огромна част от същността й — вероятно по-добрата част от нея.

Логан я познаваше толкова добре. Не беше възможно да се повярва как така никога не прие истината за нея — че тя принадлежи на тъмнината.

Финикс, Аризона

Тъмнина. Дом винаги бе харесвал нощта. Не защото го прикриваше, а заради възбудата от неизвестното. Нищо не изглеждаше същото през нощта, а същевременно за него всичко придобиваше далеч по-ясни очертания. Не бе ли писал нещо подобно Екзюпери?

А, да — сети се: „… когато е приключил унищожителният дневен анализ и всичко истински важно става отново цялостно и непоклатимо. Когато човек събира отломъците си и расте със спокойствието на дърво…“

Той никога не се разпадаше на отломъци, но нощта му вдъхваше чувство за спокойствие и сила. Скоро спокойствието щеше да изчезне, но силата щеше да ехти в душата му като хор от хиляда певци.

Хор. Усмихна се, като си даде сметка как една мисъл те навежда на друга.

Седна по-изправен зад волана. Тя излизаше от къщата. Беше я подбрал изключително внимателно, за да е труден случай. Не се съмняваше, че ще е много по-стимулираща от последното му убийство. Деби Джордан — руса, тридесет и една годишна, омъжена, майка на две деца. Беше касиер на родителско-учителския комитет, имаше хубав сопранов глас и пееше в хора на методистката църква на Хил стрийт. Сега отиваше на репетиция. Така и нямаше да пристигне там.

По време на вечерята Джо и Логан се държаха възпитано един към друг, но Ив долавяше взаимната им враждебност.

Ненавиждаше цялата ситуация. Обичаше нещата да са честни и ясни. Като ги наблюдаваше, й приличаха на два айсберга, насочили се един към друг, без да знаят кога ще се сблъскат, защото огромната част от тях бе скрита под повърхността.

Не издържаше повече. Десертът да върви по дяволите.

Скочи от стола.

— Хайде, Джо. Да отидем да се поразходим.

— Мен не ме ли каниш? — възнегодува Логан. — Доста невъзпитано, а и още не сме приключили с вечерята.

— Аз се нахраних. — Джо стана и остави салфетката. — Правилно разбра: не, не си поканен.

— И без това щеше да ми е отегчително. Май се досещам какво ще кажеш на Ив. — Облегна се непринудено назад. — Действай. Свърши онова, за което пристигна. Ще говоря с нея, когато се върне.

— Хич не ти е отегчително. — Джо се отправи към вратата. — Изплашен си до смърт.

Ив го последва забързано по коридора.

— По дяволите, налагаше ли се да надрънкаш тези глупости.

— Да. — Усмихна й се. — Трябваше да го чуе. Цялата вечер се държах прекалено учтиво. Отрази се на храносмилането ми.

— Намираш се в неговата къща.

— Това също ми се отразява зле. — Насочи се към френските прозорци. — Хайде да се поразходим по плажа.

И тя изпитваше облекчение да напусне къщата. От силното напрежение едва дишаше.

Събу обувките си, щом стигнаха терасата, и изчака Джо да свали своите обувки и чорапи и да навие крачолите на панталоните си. Напомни й за последния път, когато го видя на моторницата му: гол до кръста, с навити до прасците панталони в цвят каки; смееше се през рамо към Ив и Даян, докато караше лодката из езерото.

— Още ли притежаваш къщурката при езерото?

Той кимна.

— Но дадох къщата в Бъкхед на Даян като част от споразумението помежду ни.

— Къде живееш сега?

— В апартамент близо до участъка. — Последва я по пътеката към плажа. — Бива си го. А и без това не прекарвам кой знае колко време в него.

— Не се и съмнявам. — Стъпи върху хладния мек пясък. Вече се чувстваше по-добре. Шумът от прибоя й действаше успокояващо. И присъствието на Джо й действаше успокояващо. Познаваха се толкова добре, все едно беше насаме със себе си. Е, не съвсем. Джо никога не й позволяваше напълно да забрави кой е и какъв е. Но бяха някак… свързани. — Не се грижиш добре за себе си. Изглеждаш уморен.