Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Съвършено вярно.

— Приемам, тъй като съм в неизгодно положение.

Как ли пък не. Джо рядко се озоваваше в неизгодно положение.

— Как е Даян?

— Добре. — Замълча. — Не съм я виждал много напоследък.

— Животът на съпругите на ченгетата е адски труден. Пак ли се занимаваш с тежък случай?

— Най-тежкият. — Погледна към морето. — Но дори да не бях зает, пак нямаше да я виждам. От три месеца разводът ни е окончателен.

— Какво? — Ив се стъписа. — Защо не си ми казал.

— Нямаше какво толкова да казвам. Даян така и не свикна да е съпруга на ченге. Сега ще бъде по-щастлива.

— Защо мама не ми спомена нищо?

— Помолих я да не те тревожи. Беше важно да се отпуснеш.

— Господи, съжалявам, Джо. — Замълча за миг. — Аз ли съм виновна?

— Как може да си виновна ти?

— Ти си мой приятел, притече ми се на помощ. За бога, заради мен дори те простреляха! За малко да загинеш. Знам, че тя ми се е сърдила.

Той не отрече.

— Рано или късно и без това щеше да се стигне дотук. Въобще не биваше да се женим. Оказа се грешка. — Смени темата. — С какво се занимаваш откакто си тук?

Тя го погледна раздразнено. Разбираше, че разводът го е наранил, и искаше да му помогне. Но той винаги избягваше да говори за брака си. Дано по-късно успее да измъкне нещо от него.

— Не правя кой знае какво. Завърших няколко възстановки, изпратени ми от полицейското управление в Ел Ей. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Бързо открих, че повечето агенции предпочитат съдебен скулптор, който да е подръка, да живее наблизо. А тук съм доста недостижима. Дори направих няколко обикновени скулптури, за да си намеря работа.

— Удовлетворена ли си?

— Донякъде.

— Но не напълно, така ли?

— Чувствам се… странно.

— Повечето хора биха казали, че да се занимаваш с черепи е странно. Какво смята Логан?

— Според Логан за мен е здравословно да се занимавам с обичайни скулптури. Вероятно е прав.

— Чувстваш ли се добре?

— Не. Като че ли нещо… липсва.

— Цел?

Не се изненада, че Джо я разбра. Той разбираше всичко, свързано с нея.

— Става въпрос за изчезналите. В състояние съм да направя нещо, за да помогна те да се върнат при близките си. Логан твърди, че е по-разумно да се дистанцирам. Трябвало да се откажа, защото това била най-неподходящата кариера за мен.

— А ти какво му отговаряш?

— Да си гледа работата. — Направи гримаса. — Точно както и на теб. Ще ми се да разберете, че ще правя каквото искам независимо какво мислите вие двамата.

Джо се засмя.

— Никога не съм се съмнявал, че ще постъпиш така. Ако питаш мен, и Логан е наясно. Ще ми позволиш ли да видя върху какво работиш? Никога не съм виждал нещо, направено от теб, освен черепи.

— Вероятно по-късно. — Изгледа го изпитателно. — Ако се държиш прилично с Логан. — Сви в алеята към голяма бяла постройка. — Той страхотно ме глези. Няма да позволя да омаловажиш гостоприемството му.

— Хубава къщичка. Ти къде работиш?

— Логан уреди да ми построят ателие на плажа до къщата. Престани да изместваш темата. Ще се държиш ли прилично с Логан?

— Много го браниш. Доколкото си спомням, Логан е в състояние да се грижи за себе си.

— Винаги защитавам приятелите си.

— Само приятелите ли? — Впи поглед в лицето й. — А любовниците?

Тя извърна очи.

— Възможно е и любовниците да бъдат приятели. Престани да разпитваш, Джо.

— Кара ли те да се чувстваш неловко? Или отдавна ти е неловко? Настойчив ли е?

— Не. Ти си настойчив. — Паркира пред къщата и скочи от джипа. — Престани.

— Хубаво. Май получих отговор. — Взе куфара си от задната седалка. — Ще стана много по-сговорчив, след като си взема душ. Сега ли искаш да се изправя пред Логан, или ще ми покажеш къде да отпусна уморената си глава?

Да е по-сговорчив, определено щеше да е добре.

— Не очаквай да се появя с официален костюм; ако тук така е прието, ще се храня в кухнята. Дойдох само с един куфар.

— Луд ли си? Знаеш, че не обичам такива работи. Самата аз се преобличам по няколко пъти на ден само защото е прекалено горещо.

— Човек никога не знае. Напоследък се движиш все сред големци.

— Логан не се държи като големец. Е, поне не на острова. Живеем така непринудено, както живеех в Атланта.

— Много умно от страна на Логан.

— Той също работи усилено. Тук отмята толкова работа, колкото и когато е в Щатите. Обича да се отпуска при възможност. — Спря пред входната врата. — Защо дойде, Джо? В отпуска ли си?

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?