Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Бяха открили телата при Таладега.

Дом изключи телевизора и се облегна назад, да премисли последствията.

Доколкото му бе известно, сега за първи път откриваха убити от него хора. Винаги действаше изключително внимателно и методично, взимаше всевъзможни предпазни мерки. В този случай — доста предпазни мерки. Уби всичките в Атланта и пренесе труповете до мястото, което тогава бе любимото му гробище.

А сега те бяха открити, и то не благодарение на старателно издирване, а на чиста случайност.

Или по Божия воля?

Всеки религиозен фанатик би казал, че Божията ръка се е намесила при откриването на труповете, за да го накара да отговаря за постъпките си.

Усмихна се. Да ходят да се шибат всички тези фанатици. Ако има Бог, Дом е готов да се изправи и пред него. Не е изключено в момента да се нуждае именно от подобно предизвикателство.

Скелетите в Таладега не представляваха особена заплаха. Когато извърши тези убийства, вече се бе научил да не оставя никакви улики. Ако е допуснал никакви грешки дъждовете и калта вероятно са ги заличили.

През по-ранните дни не проявяваше никаква предпазливост. Тръпката бе прекалено силна, а страхът — твърде осезаем. Дори подбираше жертвите наслуки, та да бъде убийството по-трудно за разкриване. Вече отдавна не правеше подобни глупости. Напоследък проявяваше такава методичност, че цялото вълнение почти изчезваше. Ако вълнението изчезне, заедно с него ще изчезне и причината да продължава да съществува.

Бързо прогони тази мисъл. И преди бе разсъждавал по въпроса. Просто не биваше да забравя, че удовлетворението идва от самото убийство. Всичко останало е допълнителен плюс. Ако се нуждае от предизвикателство, ще избере някоя по-трудно достъпна жертва; някой с широки връзки, обичан, та липсата му да се почувства осезаемо.

Колкото до разкритието в Таладега, на него ще гледа просто като на интересно развитие, което заслужава да бъде наблюдавано безгрижно и с любопитство, докато законът се опитва да сглоби парченцата.

Кои бяха жертвите в Таладега? Бегло си спомняше руса проститутка, бездомен негър, тийнейджър, който продаваше тялото си по улиците… и малкото момиче.

Странно, но до този момент напълно бе забравил за момиченцето.

Отдел „Патология“

Атланта

Пет дни по-късно

— Детето е било седем-осемгодишно. От женски пол, вероятно от бялата раса.

Нед Базил, съдебният лекар, четеше от доклада върху бюрото си, съставен от доктор Фил Комден, съдебен антрополог от щатския университет на Джорджия.

— Това е всичко, което знаем, Куин.

— Колко време е била заровена?

— Не е ясно. Вероятно между осем и дванадесет години.

— Тогава се налага да открием още данни.

— Виж, това не е наш проблем. Скелетите са намерени в окръг Рабун. Шефката не бе склонна да се извърши дори съдебен антропологичен анализ на костите.

— Искам да препоръчаш да бъде направена пластична антропологична реконструкция.

Базил знаеше, че това неизбежно ще бъде поискано. Щом донесоха скелета на детето, вече беше наясно, въпреки това повтори:

— Проблемът не е наш.

— Аз го правя наш проблем. В Таладега са открити девет тела. Настоявам за лицева възстановка само на едно.

— Направи го.

— Управлението няма да плати самолетния й билет до тук.

— Аз ще го платя. Ти само направи предложението.

— Много си настойчив, Куин.

— Това е един от най-големите ми таланти. — Устните му се свиха в язвителна усмивка. — Хайде, нищо няма да ти стане.

Базил не бе толкова сигурен.

— Загуба на време е. Шефката Максуел няма да разреши.

— Ще разреши. Ще й кажа, че ще съобщя за препоръката ти на пресата, ако не го направи. Въпросът се свежда до едно: или Ив ще работи спокойно върху черепа, или медиите ще започнат да започнат да питат шефката защо не е направила всичко възможно да се приключи случаят с убийството на момиченцето.

— Ще те навре в миша дупка.

— Готов съм да поема риска.

Очевидно бе готов да рискува всичко, за да получи онова, което си е наумил. Базил сви рамене примирено.

— Добре, ще го направя. С удоволствие ще наблюдавам как ще си получиш заслуженото.

— Радвам се. — Куин тръгна към вратата. — Ще мина след час да взема предложението.

— Отивам да обядвам. Ела след два часа. — Дребна победа, но се радваше и на нея. — Според теб е детето на Дънкан, нали?

— Не знам. Възможно е.

— И искаш майката да работи по черепа. Голям негодник си. Какво ще стане, ако наистина се окаже Бони Дънкан? Как смяташ, че ще го понесе майка й?