Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Дете?

— Какво има, момчето ми?

Кучето вдигна глава, сякаш се вслушваше в нещо. Господи! Трепереше, а козината на гърба му настръхна. Какво, по дяволите, ставаше?

Друго дете.

Хукна да бяга на изток.

Друго дете. Друго дете. Друго дете…

— Открихме я — докладва Сара. — На склона на падината е, под няколко големи камъка. Едва не я подминахме.

— Добре ли е?

— Студено й е, но не е премръзнала. Монти лежи до нея, за да я сгрее. Веднага след като си поема дъх, тръгваме обратно.

— Идваме при вас.

— Недей. Искам да се раздвижи в този студ. Дадох й якето си, ходенето ще й се отрази добре.

Ив помаха на Джо, който слизаше по хълма.

— Добре е.

— Слава богу. — Хвърли поглед през рамо нагоре. — Жалко, че Спиро вече не е жив, за да му натрием носа.

— Да не би?…

Джо поклати глава.

— Не ме вини. Вече беше мъртъв, когато отидох да проверя как е.

— Нямаше да те виня, дори да му бе помогнал да пукне. Самата аз бих го убила, вместо да рискувам да го оставят на свобода.

— Господи, колко си се променила.

— Да, промених се.

Погледна нагоре към хълма: свещите продължаваха да светят. Дом я бе променил. Но не по желания от него начин. Въобразяваше си, че ще я увлече надолу, ще я изключи от живота. Не си даде сметка, че вместо това я накара да протегне ръце към живота. Колко ли щеше да му е неприятно, ако можеше да го узнае.

— Полицията пристига. — Очите на Джо бяха приковани във фаровете на двете патрулни коли, които се движеха по пътя към тях. — Предстои да дадем някои обяснения.

— Така е.

Хвана го за ръката. Ръкостискането му бе топло, силно и стабилно като скала. Видя ли какво ми даде, Дом? Живот. Любов. Светлина, където преди имаше само тъмнина.

Гори в ада, негоднико.

Стисна ръката на Джо, когато поеха надолу по пътя.

— Няма да имаме никакви проблеми. Двамата ще се справим чудесно.

— Добре е да влезеш вътре. Вярно, март е, но бризът от езерото още е хладен.

Ив се извърна и видя Бони, седнала върху стъпалата на верандата и облегната на подпората.

— Не ми е студено. А и коя от нас двете е майката тук?

Бони се изхили.

— Връщам си го за всичките случаи, когато ме напътстваше по този начин.

— Неблагодарно дете.

— Точно така. — Вдигна ръка да засенчи очи и погледна към лодката във водата. — Джо е увил Джейн хубаво в пуловера си. Защо не отиде да ловиш риба с тях?

— Предпочетох да остана тук и да лентяйствам.

— Пък и искаше да дадеш възможност на Джо да се сближи с Джейн.

— Като знаеш отговора, защо питаш?

— Не се притеснявай. Той искрено харесва Джейн. Не му е лесно да допусне друг в живота си. Трябва му време да се приспособи.

— Не се притеснявам. — И тя се облегна на подпората. — Животът е твърде хубав, малката.

— Крайно време беше да го осъзнаеш. — Погледна отново към лодката. — Още не си казала на Джо за мен, мамо.

— Скоро ще го направя.

— Да не би да се страхуваш, че ще те сметне за луда? Не бива да мислиш така.

— Не ти ли е минавало през ума, че искам да те запазя за себе си още известно време? Толкова ли е лошо?

— За мен не.

— Може би се страхувам, че ако разкажа на някого, ти ще изчезнеш?

— Това са глупости. Защо да те изоставям сега, когато си толкова по-щастлива? Страшно ми е приятно да те виждам щастлива.

Радостно чувство заля Ив като приливна вълна.

— Ще те намерим, Бони. Сара предложи да дойде тук следващия месец с Монти и да претърсят парка Чатахучи. Имам добро предчувствие. Ще те приберем най-после у дома, скъпа.

— Това никога не е било важно за мен, но ти ще се почувстваш щастлива. — Наведе се напред и обгърна колене с ръце. — Харесвам Монти. Симпатичен е, а е и интелигентен.

— Откъде знаеш, че е интелигентен?

Бони не й отговори.

— Сара каза, че нещо странно е станало с Монти през онази нощ в планината.

Погледът на Бони отново се насочи към лодката.

— Така ли?

— Не знаеш нищо за това, нали?

— Не ставай глупава, мамо. Откъде да знам? — Усмивката на Бони бе дяволита, когато извърна сияещото си от любов лице към майка си. — Та аз съм само един сън.

Говеждо месо, печено на пряк огън. — Б.пр.