Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Кога?

— По някое време вечерта.

— Тогава сигурно ще тръгнат утре сутринта.

Докато й държеше вратата на колата отворена, веждите му се стрелнаха нагоре.

— Приемаш го изключително спокойно.

— Нищо подобно. — Настани се в колата. — Загубила съм си ума от страх.

— Е, изглеждаш по-различна от вчера.

Заобиколи и седна зад волана.

Тя извади мобилния си телефон и набра номера на Джо. Господи, гласът му звучеше прекрасно.

— Навън съм — обяви тя.

— Слава богу.

— Ще започнат да се случват разни неща. Скоро.

— След като си навън, то се подразбира от само себе си.

— Ще ти звънна по-късно.

Затвори.

— Куин ли?

Тя кимна.

Той се усмихна язвително.

— Но нямаш представа къде се намира, нали?

— Точно така. Знам само, че пази Джейн.

Логан реши да смени темата.

— Къде искаш да отидем?

— Обратно в къщата ти. Имам да свърша някои неща.

— Какви неща?

— Няколко телефонни обаждания, а после ще седна на компютъра.

— Не възнамеряваш да наемеш снайперист да очисти Грънард, надявам се.

— Идеята е доста съблазнителна. — Поклати глава. — Но не възнамерявам да го направя.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна?

— Определено.

Сара Патрик ги посрещна във фоайето.

— Добре дошла у дома. — Погледна към Логан. — Очевидно си направил необходимото.

— Не посмях да постъпя по друг начин. Шубе ме е от Монти. — Обърна се към Ив. — Ще получиш необходимото ти след два часа. Става ли?

Тя кимна.

— Благодаря ти, Логан. Длъжница съм ти.

— Приятелите никога не са длъжници помежду си. — Усмихна й се. — Запомни го.

— Тогава разрешаваш ли да съм благодарна?

— Същият отговор.

Запъти се към входната врата.

Но тя наистина му е длъжница, помисли си Ив на път към кабинета. И щеше да му е още по-голяма длъжница, ако й набави така необходимата информация.

Сара я следваше по петите.

— Изглеждаш малко напрегната. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Звънни в приюта да се уверим, че Джейн е добре.

Сара кимна.

— Звъня по два-три пъти на ден. Опитах се да отида да я видя, но не пуснаха нито Монти, нито мен.

— Жалко. Ако беше видяла Монти, щеше да се зарадва.

— И аз така си мисля. Обядвала ли си?

Ив поклати глава.

— Но не съм гладна. Чака ме работа.

— Нима? — Сара изучи лицето й. — Развълнувана си.

— Логан ми каза, че изглеждам спокойна.

— Само на вид. А вътрешно си като готов да изригне гейзер. Искаш ли да поговорим?

Ив поклати глава.

— Не, но ми се струва, че измислих начин да го заловим.

Готово.

Ив бутна стола назад от компютъра и покри очи с треперещите си ръце.

Хванах те, Дом. Хванах те.

Телефонът иззвъня.

— Придружителят от Атланта, Джеймс Паркинсън, и Джейн току-що влязоха в полицейска кола заедно с двама офицери и са на път за летището — съобщи й Джо. — Следвам ги.

— Не очаквах да тръгнат тази вечер.

— Нито пък аз. Паркинсън влезе в приюта само за петнадесет минути. Ще ти се обадя, щом стигнем летището.

Ив се опита да обмисли нещата. Логично е придружителят да иска да отведе Джейн от Финикс сега, когато Ив е на свобода. Но Джейн бе по-уязвима извън приюта.

Камара нагънати ламарини на дъното на пропастта.

Не е възможно това да се случи втори път.

А и Джо я наблюдава.

Но същото важи и за Дом.

Джеймс Паркинсън.

Звънна на Джо.

— Откъде знаеш, че Паркинсън е придружителят?

— Полицаят от дежурната кола звънна в участъка и аз го чух по моето радио.

— Как изглежда този Паркинсън?

— Чернокож, набит, с пълно лице. Трябва да е показал документите си за самоличност и на администраторите в приюта, и на полицаите в патрулната кола.

— Документи за самоличност лесно се набавят, а и Грънард е разполагал с време да планира нещата. — Но въпреки това тя се чувстваше малко по-добре. — Наблюдавай ги внимателно, Джо.

— Разбира се, знаеш го.

— Сигурно си доволна да се прибереш отново вкъщи, малка госпожице.

Офицер Ривера хвърли поглед към Джейн през рамо. Джейн не отговори.

— Имам дъщеря горе-долу на твоите години. В отбора по хандбал е.

Джейн погледна през прозореца и изключи от съзнанието си и Паркинсън, и двамата полицаи. Не бе промълвила думичка, откакто се качи в патрулната кола. Горкото дете, помисли си Ривера. Погледна към Паркинсън и попита:

— Добре ли е?

Паркинсън кимна. Усмихна се, белите му зъби проблеснаха върху кафеникавото лице.

— Съвсем добре е.

Джейн изведнъж се напрегна и погледна Паркинсън в лицето.