Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Бюстът ти е още в работен стадий. Но този на мама е готов и е на шкафа до вратата.

— Моят бюст ли? — Взря се в него. — Господи, наистина съм аз.

— Не се ласкай. Не разполагах с модели, а познавам лицето ти почти толкова добре, колкото и своето.

— Божичко! — Наистина е така. — Докосна извивката на носа си. — Не съм си давал сметка, че някой е забелязал тази малка издатина. Счупих си носа при игра на футбол.

— Трябвало е да вземеш мерки навремето.

Той се ухили.

— Но тогава щях да съм идеален. — Направи пауза. — Защо не си правила бюст на Бони?

— Опитах. Не се получава. Открих, че просто стоя и зяпам в глината. — Сложи очилата си и извика изображението на Либи на монитора. — Не е изключено да успея по-късно.

— Но ще можеш ли да възстановиш лицето по черепа на момиченцето?

Внимава да не спомене, че е възможно да е черепът на Бони, отбеляза тя.

— Трябва да мога. Винаги свършвам онова, което трябва да направя. Хайде, върви си. Джо. Чака ме работа.

Той тръгна към вратата.

— Опитай се да поспиш малко.

— След като си свърша работата.

Извади снимките на майката и бабата на Либи. „Изучавай ги. Не мисли за Бони. Не мисли за Логан. Либи заслужава цялото ти внимание.“ Трябваше да представи как осемгодишното момиченце би изглеждало на петнадесет. Нямаше да е лесно. Налагаше се да прогони всякакви други мисли.

И да не се сеща за Бони.

„— Жалко, че нямаше време да завършиш Джо — отбеляза Бони.

Ив се извърна към дивана и видя Бони, зазяпана в бюста на Джо. Изглеждаше както винаги, когато се явяваше на Ив: със сини джинси, тениска, червена коса и изобилие от къдрици. Но застанала до постамента, бе някак по-дребна от обикновено.

— Сега имам по-важна работа.

Бони сбръчка носле и погледна Ив през рамо.

— Да. Мислиш, че си ме намерила. Все ти повтарям, че това не съм аз. Става дума за камара кокали.

— Твоите кокали ли?

— Откъде да знам? Вече не помня нищо за това. Нали и ти не би искала да си спомням?

— Господи, не! — Помълча. — Но според мен знаеш къде те е заровил. Защо не ми кажеш. Тогава ще те прибера у дома.

— Защото искам да забравиш как умрях. — Бони отиде при прозореца и се загледа в морето. — Искам да запомниш единствено каква бях, когато бях с теб, и каква съм сега.

— Ти си само сън.

— Призрак — поправи я Бони. — Някой ден ще те убедя.

— И тогава ще ме затворят в лудница.

Бони се изхили.

— Няма начин. Джо няма да го допусне.

Ив се усмихна и кимна.

— Ще вдигне огромна врява. Бих предпочела да не участвам в подобен сценарии, ако нямаш нищо против.

— Нямам. Май е по-добре ако не разказваш на никого за мен. — Наклони глава. — Всъщност е много приятно само ние двете да делим тези моменти. — Все едно са специална тайна. Помниш ли какви тайни си споделяхме? Как изненадвахме баба за рождения й ден с пътуването до градините на Калауей? Накарахме я да влезе в колата и поехме. През онази пролет цветята бяха много красиви. Ходила ли си там оттогава?

Бони тичаше сред градината. Лицето й сияеше от радост и вълнение…

— Не.

— Престани! — Бони свъси вежди. — Цветята още са красиви. Небето е все така синьо. Наслаждавай им се.

— Слушам.

— Казваш го, но не си искрена. — Загледа се отново в морето. — Доволна си, че напускаш острова, нали?

— Чака ме работа.

— Ти и без това скоро щеше да си тръгнеш.

— Не съм сигурна. Тук е спокойно. Харесва ми слънчевата светлина и тишината.

— А харесваш и Логан и не желаеш да го нараниш.

— Но вече го нараних.

— Ще му бъде тъжно, че заминаваш, но ще се оправи. — Направи пауза. — Знаех, че Джо ще дойде да те вземе, но не знаех… Не ми харесва това, мамо.

— Никога не ти е допадала идеята, че те търся.

— Не. Искам да кажа… Усещам… Виждам някаква тъмнина…

— Страхуваш се, да не би да не преживея факта, че работя по твоя череп.

— Ще ти бъде трудно, но не това… — Сви рамене. — Ще го направиш. Толкова си упорита. — Облегна се на стената. — Хайде, заспивай отново. После трябва да си прибереш всичкия багаж. Между другото, страшно добре се справи със състаряването.

— Благодаря — отвърна Ив присмехулно.

— Не мога да ти направя комплимент за нищо — промълви Бони с известно съжаление. — Все си мислиш, че сама себе си хвалиш.

— След като си сън, това е логичното заключение. — Остана смълчана за миг. — Предполага се, че бащата на Либи е бил жесток човек. Отмъстил си е, като е отвлякъл детето. Либи жива ли е? При теб ли е?

Веждите на Бони се стрелнаха нагоре.