Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— В съня или оттатък? Не можеш да имаш и двете, мамо.

— Забрави въпроса ми.

Усмивка озари лицето на Бони.

— Тя не е тук, при мен. Май ще имаш възможност да я върнеш в дома й.

— Знаех си. — Ив се извърна и затвори очи. — Нямаше да свърша всичката тази работа, ако не се надявах, че ще успея да я върна.

— Това логично предположение ли е?

— Точно така.

— Не се оставяш да те водят инстинктите ти, нали?

— Извинявай, но единственото неразумно нещо, което някога ще си призная, е, че те сънувам. — Направи пауза. — Ще дойдеш ли с мен?

— Винаги съм с теб. — За известно време се възцари тишина. — Но за мен може да се окаже трудно да премина. Цялата тази тъмнина…

— Онзи скелет твой ли е, бебче? — прошепна Ив. — Моля те, кажи ми…

— Не съм сигурна. Не разбирам дали тъмнината е за теб, или за мен…“

Когато Ив се събуди, хоризонтът леко изсветляваше. Остана в леглото още двадесет минути, наблюдаваше как зората пропълзява над океана. Странно, но не се чувстваше така отпочинала, както обикновено, след като е сънувала Бони. Изпитваше известно безпокойство. Психиатър би казал, че тези сънища са катарзис, начин да се справи със загубата, без да полудее, и вероятно щеше да е прав. Сънищата започнаха около година след екзекуцията на Фрейзър и й оказваха положително въздействие. По тази причина нямаше никакво намерение да ходи при психиатър, за да се опита да се отърве от тях. Споменът за някой обичан не е навредил никога на никого.

Стъпи на пода. Крайно време е да престане да размишлява и да се раздвижи. Предстоеше й да си опакова багажа и в осем часа да се срещне с Джо в къщата.

И да се сбогува с Логън.

— Приличаш на човек, дошъл да навести умиращ приятел. — Логън слизаше по стълбите, когато тя пристъпи в антрето. — Готова ли си за тръгване?

Тя се постара да се овладее.

— Да.

— Къде е Куин?

— Чака ме в джипа. Логан, никога…

— Знам, знам. — Махна с ръка. — Хайде да вървим.

— С нас ли идваш?

— Не се притеснявай толкова. Само до летището. — Хвана я за лакътя и я насочи към вратата. — Няма да остана тук като захвърлен любовник. Всъщност говоря глупости. Приеми, че те изритвам от острова си. Никога повече не се връщай. — Усмихна се криво. — Освен ако не го сториш утре или следващия месец, или догодина. Като се замисля — всъщност съм готов да те приема обратно по всяко време през следващото десетилетие. Но след това не се надявай.

Тя се усмихна с облекчение.

— Благодаря ти, Логан.

— За това, че улеснявам нещата за теб ли? По дяволите, не искам с нищо да помрачавам спомена ти за времето, преживяно тук. Прекарахме изумително. — Отвори входната врата. — Ти си специална жена, Ив. Не желая да те загубя. Щом не ме приемаш за любовник, ще бъда твой приятел. Нужно ми е известно време да се приспособя към промяната, но ще стане. Ще се погрижа да стане.

Тя го целуна по бузата.

— Отдавна си мой приятел. Бях толкова объркана, когато дойдох тук с теб. Никой не би бил по-великодушен, нито би направил повече от теб през последната година.

Погледна я и й се усмихна.

— Не съм се отказал от връзката ни, така да знаеш. Искам още страшно много неща. Това е само първата част от подлата ми атака към теб.

— Изглежда никога не се предаваш. Това е едно нещата, които са така привлекателни у теб.

— Ето, поведението ми вече започва да дава резултат. Смятам да продължавам в този дух. — Насочи я към джипа, където чакаше Джо. — Хайде, ще изпуснеш хеликоптера.

Хеликоптерът вече чакаше на пистата, когато Джо спря джипа.

— Мога ли да поговоря с теб минутка, Куин? — попита Логан учтиво.

Джо очакваше подобно нещо.

— Качвай се и закопчай колана, Ив. Ей сега ще дойда.

Тя изгледа и двамата скептично, но не се намеси. Когато влезе в хеликоптера, Логан попита:

— Не е скелетът на Бони, нали?

— Възможно е да е неин.

— Копеле такова.

Джо не реагира.

— Съзнаваш ли колко ще я нарани това?

— Да.

— Но не ти пука. Искаше тя да се върне и използва Бони, за да го постигнеш.

— Нямаше да ми благодари, ако не й бях казал за скелета.

— Готов съм да ти счупя врата.

— Знам. Но няма да е умно от твоя страна. Успя да накараш Ив не само да изпитва благодарност към теб, но и да тъгува. Последното, което желаеш, е да си тръгне оттук огорчена. Тогава ще ти е много по-трудно да я привлечеш обратно.

Логан си пое дълбоко въздух.

— Другата седмица ще бъда в офиса си в Монтрей.

— Предположих, че това ще е следващата ти стъпка.