Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— О, прецени, че си изцедила всичко от мен и ме захвърляш, така ли? Утре ще ти звънна.

Той затвори.

Свещи.

Светлина.

Показах й светлината.

Какво означава това за него?

Амок. Трудно е човек да си представи Дом в амок. Той е прекалено хладнокръвен и последователен. От друга страна заяви, че Деби Джордан е повратна точка за него и Ив.

Видя Джейн застанала на прага.

— Здравей. Как се справя Монти?

— Не знам. — Сви рамене. — Добре, предполагам. Гладна съм. Да направя ли сандвич и за теб?

Нещо не беше наред. Проявяваше подчертано безразличие. Защо е оставила Монти?

— Разбира се. Ще ми бъде много приятно.

— Няма защо да идваш с мен. Ще ти го донеса тук, в кабинета.

Изчезна по коридора.

За Монти ли се притесняваше? Или е изплашена? Винаги е трудно да разбере какво изпитва Джейн. Но малката започваше да подава ръка и бе важно Ив да е насреща, за да я поеме.

Отпусна се на дивана и разтърка очи. Налагаше се да обмисли куп неща. Да се погрижи за твърде много потребности. Да престане да хленчи. Нещата поне се придвижват напред.

— Спиш ли?

Отвори очи. Джейн стоеше пред нея с поднос.

— Не. Само отморявах очи. Снощи не спах много.

Джейн остави подноса върху масичката.

— Донесох и моите сандвичи, но май не ти е до компания в момента.

Обикновено Джейн даваше да се разбере, че не се нуждае от компания.

— Напротив. Точно се чувствах малко самотна. Седни.

Джейн се сгуши в далечния край на дивана.

— Няма ли да ядеш? — попита Ив.

— Да, да. — Взе сандвич и отхапа. — Често си самотна, нали?

— Случва се.

— Но пък имаш майка си, Джо и господин Логан.

— Вярно е. — И тя си взе сандвич. — Ти чувстваш ли се самотна понякога, Джейн?

Момиченцето вирна брадичка.

— Не, разбира се.

— Просто се чудех. Напоследък не си питала за Майк.

— Нали каза, че майка ти се опитва да го вземе от баща му. Ще бъде добре, ако това стане. — Изведнъж впи поглед в Ив. — Защо? Да не би нещо да не е наред? Да не би онзи адвокат да го е изхвърлил и…

— Не. Мама твърди, че дори са станали приятели. Всичко е наред. — Поне с Майк всичко беше наред. Но не и с Джейн. — Трудно е да си далеч от приятелите си, а знам колко харесваш Майк. Винаги съм смятала, че самотата някак притеснява човек.

— Не и мен.

Трябваше да опита друга пътека.

— Чудно ми е защо не си при Монти. Той положително има нужда от теб.

Настъпи тишина. И после дойде обяснението:

— Няма нужда от мен. Помагала съм му според Сара, но той се нуждае единствено от нея. Почти не забелязва, че аз съм до него.

А, ето каква била мъката.

— Сигурно не е така.

Джейн поклати глава.

— Той е нейното куче. Той й принадлежи. — Докато говореше, гледаше встрани. — Исках да е мой. Мислех, че да го обичам достатъчно, и той ще ме обича повече, отколкото обича Сара. — Сетне добави предизвикателно: — Исках да го отнема от Сара.

— Разбирам.

— Няма ли да ми кажеш колко лошо е това?

— Не.

— Но е лошо. Аз… харесвам Сара. Но Монти го обичам. Исках да ми принадлежи. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Исках нещо да ми принадлежи.

— Но той наистина ти принадлежи. Просто повече принадлежи на Сара. Това е напълно естествено. Тя първа се е появила в живота му.

— Както Бони е била на първо място в твоя ли?

Почувства как въпросът я изважда от равновесие.

— Не говорим ли за Монти? Как стигнахме до Бони?

— Тя ти е принадлежала. Затова ми помагаш, нали? Правиш го заради Бони, не заради мен.

— Бони е мъртва, Джейн.

— Но тя продължава да ти принадлежи. Тя все още е на първо място. — Отхапа от сандвича. — Не че ми пука. Защо да ме е грижа? Не ме интересува, но ми се стори смешно.

Господи, очите на момиченцето бяха пълни със сълзи.

— Джейн.

— Не ми пука. Наистина не ми пука.

— Но на мен ми пука. — Плъзна се по дивана и притегли Джейн в прегръдките си. — Помагам ти, защото ти си много специално човече и това е единствената причина.

Телцето на Джейн стоеше сковано в ръцете й.

— А харесваш ли ме?

— Да. — Господи, почти бе забравила колко крехко и мило е детското телце. — Много те харесвам.

— И аз… те харесвам. — Джейн бавно се облегна върху нея. — Всичко е наред. Няма как да съм първа, но можем да бъдем приятелки, нали? Ти, за разлика от Монти, не принадлежиш на никого. Бих искала…

Спря внезапно.

— Защо да не сме? — промълви Ив. Думите на Джейн късаха сърцето й. Момичето се бранеше, издигаше около себе си прегради, а същевременно очевидно изпитваше потребност да я приласкаят. — Не виждам причина да не сме. А ти?