Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Все още една връзка е в състояние да попречи.

— Тогава ще ти се наложи да се научиш да се справяш с възникналата ситуация. — Тонът му бе почти нехаен. — Защото аз съм насреща и ти говоря адски сериозно. Наблюдавах те и чаках. Научих се да контролирам ревността, гнева и отчаянието си. Никога не те спрях да излизаш с други мъже, защото съзнавах, че всяко излизане е крачка към изцелението ти. Ти имаше нужда от нещо различно от мен. Е, сега го получи.

— Джо…

— Всичко, което правех откакто те срещнах, е свързано с теб. Ти се превърна в моя център. Не знам защо. Никога не съм го желал. — Най-сетне се извърна да я погледне. — Но ако си в състояние да погледнеш отвъд Бони и всички онези други изчезнали деца, ще откриеш колко съм близо до твоя център.

— Ти си мой приятел, Джо.

— Завинаги. Но мога да бъда и нещо повече. Да задоволя тялото ти. — Помълча. — Да ти дам дете.

— Не!

— Изплаши се, нали? Страх те е дори да си го помислиш, но единствено това ще те излекува. За бога, не го смятай за предателство спрямо Бони.

— Не смятам.

Той сви рамене.

— Не те пришпорвам. Имаме да извървим дълъг път, докато стигнем дотам.

Тя го погледна с болка и учудване.

— Джо, нищо няма да излезе.

— Непременно ще излезе. — Усмихна се. — Първата ми цел е да те накарам да гледаш на мен като на сексуален обект, а не като на брат. Да ти кажа ли колко съм добър в леглото?

Шегуваше се. Или не се шегуваше. Чувстваше се твърде объркана и губеше ориентация по отношение на всичко, което се отнасяше до него.

— Не. По-скоро бих искал да ти покажа. — Усмивката му изчезна. — Съзнавам, че сега не е нито времето, нито мястото. Макар да ми се струва, че всичките си години заедно сме прекарали на ръба на гроб. — Протегна ръка и я погали по бузата. — Помисли си за факта, че през повечето време, когато те гледам, не те виждам като моя приятелка. Най-често си представям как си в леглото: върху мен или прокарваш ръце… — Отметна глава назад и прихна. — Очите ти се разшириха до неузнаваемост.

— Дяволите да те вземат, Джо. — Имаше чувството, че лицето й гори. — Няма да мисля за това.

Но щеше да мисли. Нямаше начин да забрави думите му.

И той отлично го съзнаваше.

— Всичко е наред. — Отново се усмихна, притегляйки я към себе си. — Отпусни се. Не възразявам от време на време да съм рамо, на което да се облягаш. Просто разкривам по-интересни перспективи пред нашите взаимоотношения.

Не е редно да приема утеха от него. Не беше честно. А и нещата се объркваха. Кои неща по-точно? Сексът? Любовта? Приятелството? Каквито и да бяха, най-добре е да стои далеч от него, докато не започне отново да мисли ясно.

Бяха седели обаче по този начин стотици пъти; бяха се докосвали и споделяли мисли или бяха мълчали. Как да го отблъсне? Щеше да се почувства ужасно наранена. Все едно да откъсне парче от себе си.

— Престани да се притесняваш — промърмори Джо. — Тази част от нашите взаимоотношения никога няма да се промени. Не се опитвам да ти взема нищо. Искам само да дам повече и на двама ни.

— Сигурно ме смяташ за себична кучка — промълви тя с потреперващ глас. — Вече си ми дал толкова много. Спаси живота ми. Помогна ми да не полудея. Бих ти дала всичко, което поискаш, стига да не се опасявах, че накрая ще те нараня. Сексът не е всичко. Ти ще поискаш още нещо, а аз не знам нищо за взаимоотношенията мъж — жена. Момчето, от което забременях с Бони, ме заряза щом споделих, че няма да направя аборт. Това не е кой знае какъв опит. Не знам дали бих се справила с едно сериозно обвързване.

— Би могла. В състояние си да се справиш с всичко.

— Нима? Не съм се представяла особено забележително в сексуалните си връзки.

— Защото не са били с мен.

Тя неволно се усмихна.

— Арогантно копеле такова.

Той също се усмихна.

— Съвършено вярно. — Притисна главата й към рамото си. — Поспи малко. Може да извадиш късмет и да ме сънуваш.

— Не бих ти доставила това удоволствие. Егото ти е прекалено голямо. — Постепенно се отпусна. Странно, но у нея се породи усещането, че вече няма да се върне към уютното състояние, изградило се помежду им през годините. А Джо сякаш успяваше да влиза и излиза от това състояние без видимо усилие и да я увлича със себе си. — Не е редно да заспивам. Дойдох тук, в случай че Дом…

— Знам. Щом ти се появи, разбрах, че съм в безопасност.

— Млъкни.

— Както наредиш.

— Има да чакаш отново да се втурвам да ти спасявам кожата.

— Ще го направиш.

Да, така беше. Без никакви въпроси и без да се колебае. Защото мисълта Джо да бъде наранен или убит, я плашеше прекалено много.