Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Сара хвана по-здраво каишката. Монти бе напрегнат и откакто стъпиха на полето зад началното училище „Сияйна светлина“, се движеше максимално бързо.

Дали го правеше по инстинкт или от нетърпение? Минаха няколко дни в търсене, през които не откри нищо. А и Господ й бе свидетел, че се чувстваше уморена и нетърпелива.

Вероятно бе някъде към шест следобед. Започваше да се стъмва и оголените дървета хвърляха дълги сенки върху оскъдно залесената площ.

— Колко още? — провикна се Джо от колата, паркирана в края на полето.

— Петнадесетина минути.

Спря за миг, та тя и Монти да си поемат дъх, и се загледа в Джо и Ив. Странно бе да ги наблюдава човек заедно. Очевидно са стари приятели; често единият завършваше изречението вместо другия. Същевременно имаше нещо напрегнато в отношенията им. Хората са прекалено сложни същества. Кучетата са несравнимо по-лесни за разгадаване… през по-голямата част от времето.

— Скоро ли ще свършим? — попита Джейн.

— Да. — Сара отново тръгна. — Защо не отидеш до колата да си вземеш сандвич? Сигурно си гладна.

Джейн поклати глава.

— Ще изчакам и ти да дойдеш. — Усмихна се някак обнадеждено. — Монти май се движи по-бързо. Защо го прави според теб?

— Откъде да знам? Аз само го следвам.

Джейн свъси вежди.

— Какво ти става?

— Нищо. — Крачките й станаха по-дълги. — Върни се при колата. Няма да успееш да ни следваш.

— Винаги успявам.

— Казах ти да отидеш при колата — сряза я Сара. — Нямаме нужда от теб.

Джейн спря, изгледа я втренчено за миг, обърна се и се отдалечи.

Обиди детето. Но нямаше как иначе да постъпи. В момента трябваше да се съсредоточи единствено върху Монти.

По-бързо.

Наляво.

Още по-бързо.

Монти опъваше каишката.

Близо.

Нетърпение.

Надежда.

Намерено.

Монти започна да рие.

— Не, Монти!

Намерено.

Повече не се опита да го спре. И без това скоро щеше да разбере.

Той застина.

Отишла ли си е?

— Да.

Той отстъпи. Отишла си е.

Започна да скимти.

Господи, каква мъка изпитваше.

Тя падна на колене и го прегърна през врата.

Дете?

— Не мисля.

Но си е отишла.

Сълзи напираха в очите й, докато го люлееше нежно в прегръдката си.

— Шшт…

— Какво става? Пострадал ли е?

Ив стоеше до нея.

— Да. — И то по нейна вина. Стараеше се да не мисли за този момент, но знаеше, че неизбежно ще настъпи. — Наранен е.

— Да го заведем ли на ветеринар?

Сара поклати глава.

— С нищо няма да му помогне.

Молеше се да престане да скимти. Късаше сърцето й.

Отишла си е.

— Какво стана? — Джо коленичи до кучето. — Нужна ли му е първа помощ? Обучавали са ме да…

— Той я намери.

— Тук? Деби Джордан ли?

— Предполагам, че е тя — отвърна Сара. — Става въпрос за човешко същество и то е мъртво. — Изправи се на крака. — Ще заведа Монти обратно при колата. Той свърши своята работа. — Нежно дръпна каишката. — Хайде, момчето ми.

Монти не помръдна.

— С нищо не можеш да помогнеш, Монти. Време е да вървим.

Той стоеше там и скимтеше.

— Какво да направя? — попита Джо тихо.

— Той няма да я остави. Съзнава, че е мъртва, но не желае да го приеме. — Опита се да овладее гласа си. — Проклетият идиот никога не го приема.

— Тогава е най-добре да го махнем оттук. — Джо взе кучето на ръце. — Спокойно, момчето ми. Няма да те нараня. Сара иска да се върнеш в колата.

— Да дойда ли с вас? — попита Ив.

— Стой тук. — Сара тръгна след Джо. — В никакъв случай няма да доведа Монти обратно, а има опасност да загубим точното място.

Джейн се втурна към тях, когато видя Джо с Монти на ръце.

— Какво стана? Какво му е на Монти?

— Всичко е наред. — Джо внимателно постави Монти на задната седалка. — Не искаше да се върне при колата.

— Защо?

Джо се обърна към Сара.

— Трябва да ида при Ив и да отбележа мястото. Ще се справиш ли?

Сара кимна, настани се на задната седалка и постави главата на Монти в скута си.

Джейн не я изпускаше от очи.

— Изглежда болен.

— Не е болен, а тъжен.

— Защо? — Очите й се стрелнаха към мястото, където стоеше Ив. — Нали я намери?

— Намери някого.

Джейн потрепери.

— Да ти призная, не вярвах, че ще стане. Разбирах, че е редно да я търсим, но…

— Познато ми е. — Сара се опита да се усмихне. — И аз бях със смесени чувства.

— Защото си се опасявала, че Монти ще се разстрои ли?

— Знаех, че ще бъде наранен.

— И преди ли е ставало така?

— Всеки път. Когато се върнахме от Тегусигалпа, цял месец отказваше да излезе от бунгалото. Отслабна пет килограма. Налагаше се да го примамвам, за да хапне.