Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— И сега ли ще е така?

— Не, надявам се.

Сара погали Монти по главата.

— Не биваше да го водиш там.

— Но той спаси много хора. Редно ли бе да го спра да не го прави?

Джейн се намръщи и неохотно призна:

— Май не. Но не ми харесва.

— Нито пък на мен.

— Всички кучета ли са като него?

— Понеже са много чувствителни, златистите ловджийски кучета са чудесни помощници в семейството или на инвалиди. Изпълнени са с любвеобилност, а у Монти тя сякаш е в двойна доза.

Ръцете на Джейн се свиха в юмручета.

— Страшно ми е неприятно, че е толкова тъжен. Кажи ми какво да направя, за да му помогна.

От предишния си опит Сара знаеше, че няма бързо изцеление. Но детето се чувстваше толкова наранено, колкото и кучето — налагаше се да предприеме нещо.

— Влез и поседи при нас. Гали го. Дай му да разбере, че си тук.

— Това ще му хареса ли?

— Той обича деца и особено теб, Джейн. Надявам се да му помогне.

Джейн бързо се качи на задната седалка и започна да гали Монти.

— Продължава да скимти. Сигурна ли си, че му помагам?

Сара бе сигурна само в едно: любовта и непринудеността на децата са чудотворна жизнена сила. Самата тя бе готова да получи доза от нея.

— Поне няма да навреди. Не преставай да го галиш.

В продължение на няколко минути в колата цареше тишина.

— Защо се занимаваш с това? — прошепна Джейн. — Обичаш Монти и навярно ти е страшно неприятно.

— Малко хора умеят да вършат това, което ние двамата правим. — Прочисти гърло. — Но се налага да съм предпазлива, когато използвам Монти. Отговорна съм за него. Трябва да защитавам и двама ни.

— Защо?

— Защото Монти е такъв, какъвто е и ме обича. — Ръката й се плъзна гальовно по главата на кучето. Хайде, момчето ми. Не страдай повече. Късаш сърцето ми. Преодолей го. — А и той никога — никога — не би отказал да ми помогне — прошепна тя.

Деби Джордан лежеше под тази пръст. Ив стоеше вторачена в мястото, посочено от Сара. Не приличаше на гроб.

— Тук ли?

Джо бе застанал до нея с червено флагче за обозначение, извадено вероятно от багажника на колата. Тя посочи мястото.

— Още не вярвам, че Монти я намери. Почти се бях отчаяла.

— Не си такъв човек. — Закрепи флагчето и се изправи. — Готово. Мислила ли си какво ще предприемем оттук нататък?

— Не може ние да копаем. Ще унищожим уликите, ако съществуват такива. Да се обадим ли на местната полиция?

— Би могло. — Той замълча. — Или да се обърнем към Спиро.

— Издирват ме за отвличане. Но няма да му позволя да ми отнеме Джейн.

— Тогава ще се наложи да се споразумеем с него, нали? — Устните му се свиха. — И то така, че не ти да си примамката.

— Ние дори не сме сигурни дали Деби Джордан е заровена тук.

— Но предполагаш, че е тя, нали?

— Да. Той искаше да я намеря и ето, открихме я. Но той се стремеше да удължи времето. Май го направихме прекалено бързо за неговия вкус. Нека разберем каква е следващата му стъпка.

— Как е Монти? — попита Джо, когато Ив слезе по стълбите по-късно същата вечер.

— Сара се притеснява. Не е изял вечерята си. Джейн е при него. — Поклати глава. — Надявах се той да й подейства добре, но не предвидих това.

— Вероятно й действа добре. Никому не е навредило да държи на някого. Това чувство не е достатъчно разпространено сред хората.

Джо също бе проявил загриженост. Тя си спомни как нежно вдигна кучето и го отнесе при колата. Странно колко затрогваща изглежда нежността, проявена от привидно суров мъж.

— Свърза ли се със Спиро?

— Да. Тръгнал е насам. И без това смятал да дойде. При другите два случая Чарли се е натъкнал на нещо доста интересно.

— Какво точно?

— Не искаше да го сподели.

— Толкова значи по въпроса за обмен на информация.

— Ще я изкопчим от него. В момента той обаче си мисли, че ни прави услуга. Трябва да го убедим, че сме равнопоставени.

Телефонът иззвъня.

Тя се напрегна.

Джо я погледна и попита:

— Да вдигна ли аз?

Сигурно не беше Дом. Той винаги й звънеше по мобилния телефон.

— Не, аз ще отговоря.

Взе слушалката.

— Радвам се да чуя гласа ти, Ив — заговори Грънард. — Но ми се ще да бях го чул по-рано. Нали обеща да се свържеш с мен?

— Нямаше причина. Нищо не знаех. Как разбра къде съм?

— Джо и аз се споразумяхме, а той спазва обещанията си. Там ли е?

— Да. — Подаде слушалката на Джо. — Марк Грънард.

Седна и се загледа в лицето му, докато той разговаряше с Марк. Остана напълно безизразно. Непроницаемостта отново се бе настанила там.