Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Да не е бил Дом?

— Казвал се Кевин Балдридж. Той и братята му изчезнали по едно и също време с Джейсън и Елайза.

— Открили ли са къде е отишъл?

Джо поклати глава, но добави:

— Останала е обаче снимка.

— О, Господи.

— Не се вълнувай преждевременно. Госпожа Хардинг я дала на полицията, но тя липсва от досието. Сигурно са я върнали. — Усмихна се. — Чарли открил семейство Хардинг в Азора, малко градче на север оттук. Според мен майката не би изхвърлила снимката. Ти как смяташ?

— Да, наистина не би. — Джо беше прав. Не биваше да се вълнува преждевременно, но, Господи, какъв шанс. — Знаят ли, че телата на децата им са открити?

— Още не. Чарли току-що е попаднал на следите на семейството. Ще ги посети утре.

— Искам да отида с него.

— Очаквах го, но за съжаление не е разумно да го видят в компанията на човек, отвлякъл дете. Изтръгнах обаче обещание да ти позволи да погледнеш снимката веднага щом я заведе като улика.

— Снимка.

— Възможно е да не е Дом.

— Но е възможно и да е той. Утре има шанс да види лицето му.

Джо остави чашата върху масата.

— Ще взема душ и малко ще поспя. — Изправи се. — А после ще те заведа да обядваме.

— Какво?

— Ще полудееш, ако чакаш, без да правиш нищо, докато ни се обадят Спиро или Чарли. Освен ако не си набелязала ново тяло за изравяне. — Тръгна към вратата. — Бъди готова около обяд.

Командаджия такъв.

— Ами ако не желая да обядвам навън? За теб не е ли също лошо да те виждат в компанията на похитител на дете?

— Тогава ми вържи тенекия. Ще взема Монти. Той сигурно ще ми се зарадва повече. Но пък Сара няма да е доволна, че ще го нахраня с пикантна мексиканска храна.

Излезе от стаята.

За втори път през последните дванадесет часа заемаше второ място след това куче, мина й през ума и това я развесели. Всяка жена би се комплексирала.

Но поне тонът на Джо звучеше безгрижно. В момента нямаше сили да се справя с далеч по-тежките лични въпроси. Не че има избор, ако Джо реши… Не, няма да се притеснява за това. Джо е прав: ще полудее, ако не се занимава с нещо.

— Може ли малко кафе?

Сара и Монти стояха на прага. Жената изглеждаше уморена и разстроена като кучето.

— Разбира се. — Ив скочи. — Сядай. Искаш ли нещо за хапване? Не си слагала залък в устата си, откакто Монти откри Деби Джордан.

— Тя ли се оказа? — Сара се настани до масата, а Монти се излегна в краката й. — Идентификацията положителна ли е?

Ив кимна.

— Слава богу. — Пресегна се и потупа Монти по главата. — Свърши, момчето ми. Няма вече.

— Яйца?

— Само овесени ядки, благодаря.

Ив постави ядките, купичка и млякото пред Сара.

— Монти ял ли е?

— Снощи хапна малко. Започва да се оправя. — Сара сипа мляко върху ядките. — Това ще помогне ли? Ще го заловят ли?

— Появи се обещаваща следа. — Разказа й за снимката. — Това е доста повече от известното ни досега.

— Да. — Сара се умълча. — Мислех да се връщам в колибата си утре. Диренето приключи. Няма причина Дом отново да посегне на Монти.

Трябва да е бил в амок.

— Дом не се нуждае от причина. Открихме тялото й по-бързо, отколкото той искаше. Остани тук.

— Сами ще се грижим за себе си. Просто бяхме изненадани без предупреждение. — Сара почеса ушите на Монти. — Обичаме да сме на своя си терен.

— Моля те. Останете. Само още няколко дни. Очертават се шансове скоро да извадим късмет. — За момент се умълча. — А и Джейн ще се притеснява за Монти. Знаеш го.

— Знам. — Сара сви рамене. — Добре. Ще останем два дни. Но Монти ще се оправи по-бързо вкъщи.

Благополучието на Монти очевидно бе най-важното в живота на Сара.

— Благодаря ти.

Сара изяде ядките и стана.

— Ще заведа Монти да потича навън. Физическото натоварване ще му се отрази добре. — Сви устни. — А също и на мен. И двамата не обичаме да сме затворени дълго.

Точно така — важното е да има движение. Така ще престане да мисли за Дом.

— Ще изляза да обядвам с Джо. Заедно с Монти ще държите ли Джейн под око?

— Разбира се. Но е по-вероятно тя да ни държи под око. — Сара се усмихна. — Тя е готино хлапе. Ще ми липсва. — След миг усмивката й помръкна. — Изглежда невероятно, че това чудовище иска да я убие.

— Но е така.

— Да, знам. — Тръгна към вратата, а Монти я следваше по петите. — Научих много неща за чудовищата, когато бях в Оклахома Сити.

— Просто не знам как успяваш.

— Ами справяш се с определено нещо в даден момент. Едно по едно… И се опитваш да намериш за какво да се хванеш, за да не полудееш.