Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Той свъси вежди.

— Няма да го направиш.

— Точно така ще постъпя, повярвай ми. — Безизразният й тон не търпеше възражения. — Щастливи сме заедно, но в живота има и други неща, Рон.

— Приютяването на избягало от къщи дете е незаконно и няма да допусна ти…

— Споменавала ли съм ти колко пъти е бягала Ив, когато взимах наркотици? — Погледна Ив. — Старае се да не е толкова несговорчив. Но просто не разбира — никога не е бил там, където сме били ние.

— Не желая да обърквам живота ти, мамо.

— Ако приютяването на едно дете ще обърка отношенията ни с Рон, то тогава те пет пари не струват. — Обърна се отново към Рон. — Така ли е?

Той остана вторачен в нея за миг, после леко се усмихна.

— По дяволите, Сандра. — Сви рамене. — Добре, печелиш. Пред съседите ще представим Майк като дете на брат ми, дошло на гости от Шерлот.

Ив изпита огромно облекчение.

— Благодаря.

Сандра поклати глава.

— Толкова си упорита. Искаш да направиш всичко сама и никога не позволяваш някой да ти помогне. Приятно ми е да направя нещо за теб.

Ив погледна Рон предпазливо.

— Всичко е наред. Не ми е по вкуса, но всичко е наред. — Прегърна Сандра през кръста. — Но не се мяркай насам, докато този негодник не попадне зад решетките. Чуваш ли ме? Няма да допусна Сандра да е в опасност.

— Не съм и възнамерявала друго. Дръж си мобилния телефон включен, мамо. Ще се обаждам периодично, за да съм сигурна, че всичко е наред. — Изправи се. — Отивам да намеря Джейн и изчезваме.

— Готова съм. — Джейн стоеше на прага. — Майк изяде още една палачинка, госпожо Дънкан. Спрете го, иначе тази нощ ще го заболи стомахът.

— Още една? Господи, вече изяде шест.

Сандра забърза към кухнята.

Джейн пристъпи напред.

— Редно е да тръгваме. Обясних нещата на Майк, но може да се разтревожи, ако си помисли, че съм го оставила. — Хвърли поглед към Рон. — Добре да се грижите за него. Отначало сигурно ще се плаши. Баща му е едър като вас.

— Ще се грижа добре за него.

Тя го изгледа изпитателно.

— Нямате особено желание. — Обърна се към Ив. — Май не бива…

— Ще се грижа за него. Казах — процеди Рон през зъби. — Не е задължително да ми харесва. Обещал съм и ще го изпълня.

Джейн все още въсеше вежди. Господи, да я изведе оттук по-бързо.

— Хайде, Джейн. — Ив я побутна към входната врата. — Сами ще се оправят по-добре.

— Не съм сигурна дали…

Ив я издърпа в коридора и затвори вратата.

— Всичко ще бъде наред. Мама ще се грижи за него.

— Тя не готви особено добре. Палачинките не бяха изпържени хубаво.

— Готвенето не е от силните й страни. Но е добър човек. Би я харесала, ако я опознаеш.

— Ама аз я харесвам. Прилича малко на… Фей.

— А Фей постоянно ви предпазваше, нали?

— Да. — Последва тишина. После: — А мъжът?

— И той е добър. Няма да нарани Майк.

— Не го харесвам.

При първата среща Ив го бе харесала много повече. Но кой е идеален? Трябва поне да е доволна, че толкова е старае да опази Сандра.

— Притеснява се за майка ми. Смяташ ли, че щях да доставя Майк, ако не бях сигурна?

Джейн я изгледа навъсено, но накрая поклати глава.

— Май нямаше. Къде отиваме?

— Някъде извън града. Ще намерим мотел и ще поспим. Уморена съм. А ти?

— И аз.

Ив виждаше колко е изтощена Джейн. Изопнато й лице беше бледо от напрежение, но упорито се бе прикривала, докато не се увери, че Майк е в сигурни ръце.

Джейн проговори едва в асансьора.

— Защо? — прошепна тя. — Какво става?

— Ще ти разкажа, но не сега. Имай ми доверие.

— Защо да ти вярвам?

Какво да й отговори? След преживяното през последните двадесет и четири часа защо Джейн да вярва на когото и да било?

— Не знам. И аз не съм сигурна, че бих вярвала на някого. Все пак съм най-доброто, на което да заложиш.

— Не е кой знае колко.

От раздразнение Ив й се тросна:

— Е, това е всичко, с което разполагаш. Само толкова мога да ти дам.

— Няма защо да ставаш гадна.

— Напротив. Чувствам се гадно. Бясна съм и не ми е нужно… — Прехапа долната си устна. — Извинявай. Просто много неща ми се стовариха на главата.

До входа на жилищната сграда Джейн мълча.

— Няма нищо. Предпочитам да си гадна, но честна. Мразя социалните работници, които се лигавят до безкрай.

Като дете и Ив ги ненавиждаше, но сега, като възрастна, изпитваше нуждата да ги защити.

— Само искат да си свършат… — О, по дяволите. Омръзна й цялото това лицемерие. — Обещавам, че никога няма да се лигавя. — Отвори задната врата на колата. — Скачай вътре. Трябва да изчезваме оттук.