Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Не би постъпила така. Беше глупаво, а Ив никога не постъпваше глупаво.

Не. За да я измъкне от апартамента, Дом е прибягнал до заплаха, която тя не е могла да пренебрегне.

Джейн Макгиър.

По дяволите.

Затвори и набра пейджъра на Барбара Исли. Това бе единственият начин да се добере до адреса на приюта в този час.

Исли му се обади след по-малко от минута. Но на Джо му бяха нужни десет, за да я убеди да му съобщи адреса.

Все по-силно и по-силно го завладяваха гняв и страх. Идеше му да удуши Ив. Отново го изолира. През всичките тези години бяха заедно, а тя за пореден път му обръщаше гръб. Щеше му се никога да не я бе срещал. Кому е потребна такава мъка в живота? През половината от времето искаше да я хване за раменете и да я разтърси, а през останалото, да я вземе в обятията си и да изтръгне болката, която я разяжда; да я заличи. Въобразяваше си, че е достатъчно силна да се нагърби с какво ли не, но не бе достойна съперница на Дом.

Не го прави, Ив.

Не тичай към него.

Изчакай ме.

Тя тичаше.

В алеята миришеше на гранясала мазнина и смет. Тъмнина.

Някакъв шум отляво. Сърцето й подскочи.

Дом?

Не. Някаква котка. Къде е Джейн?

— Джейн? Виждаш ли я, Марк?

— Тук съм — обади се Джейн.

Голям кашон от хладилник до тухлената стена.

— Майк е добре. — Джейн изпълзя от кашона, влачейки малко момче след себе си. — Просто е изплашен. Твърди, че цяла нощ е чувал някакво дращене. Вероятно плъхове. Гладен е. Имаш ли нещо в чантата?

— Не, за жалост.

— Кои са те? — Майк наблюдаваше Ив и Марк бдително. — От социалните грижи ли са?

— Не бих постъпила така с теб — отвърна Джейн. — Но повече не бива да оставаш тук. Наоколо се навъртат лоши хора.

— Добре съм.

— Ще си още по-добре там, където Ив ще те отведе. Вземи си нещата.

Майк се поколеба.

— Ще има куп неща за ядене.

— Добре — съгласи се Майк и хлътна в кашона.

— Къде ще го заведеш? — попита Джейн. — Той ще иска да знае.

Ив се питаше същото.

— Ще трябва да помисля.

— Но не и в социални грижи.

— Не.

— Нито при баща му.

— Добре, Джейн, разбрах.

— Обеща ми.

Тя рязко си пое дъх. Нещо мокро проблесна върху кашона.

— Ще спазя обещанието си.

Майк излезе от кашона с торба от дебел мъхест вълнен плат.

— Каква храна? Обичам пържени картофи.

— Ще видя какво ще успея да направя. — Обърна се към Марк. — Заведи ги в колата, ако обичаш.

Джейн я погледна.

Веждите на Марк се стрелнаха нагоре.

— Няма ли да дойдеш?

— След минутка.

Той кимна и поведе децата по алеята.

Тя посегна и предпазливо докосна тъмното петно върху кашона. Не бе толкова мокро, колкото й се стори. По пръстите й полепна съвсем малко. С трепереща ръка бръкна в чантата си и извади фенерче.

Петното по пръстите й бе тъмночервено, почти ръждиво.

Кръв.

Чувал е драскане цяла нощ.

Освети кашона с фенерчето. Видя надписа: „Добре се справи, Ив. Малка награда…“.

Прилоша й, като си даде сметка колко близо е бил Дом до момченцето.

Награда ли?

Животът на Майк ли беше наградата? Не.

Точките в края на изречението водеха надолу.

Нещо бяло лежеше на земята.

Тя бавно приклекна и освети дребния предмет. Костица. Малка, деликатна. Кост от детско пръстче.

Бони?

Прималя й и се хвана за кашона, за да не падне на земята.

Стегни се. Той иска да те нарани.

О, Господи, Бони…

Не я докосвай. Нищо не пипай. Възможно е този път да е допуснал грешка.

Ето, вече се оправяше. Когато остави реброто на верандата, тя не намери сили да се откъсне от него.

А сега успяваше. Щеше да остави крехката кост на земята, ако има шанс така да бъде заловен негодникът.

Изправи се и загаси фенерчето.

Пребори се с болката. Върви.

Не мисли за костицата. Не мисли за Бони.

Нямаше как да спаси дъщеря си, но имаше възможност да спаси Джейн и Майк.

Там ли си, Дом? Хайде, покажи ми кръв. Покажи ми костите на дъщеря ми. Всичко, което правиш, ме кара да се чувствам по-силна.

Този път няма да допусна да спечелиш.

Гърлото на мъжа беше прерязано.

— Кучи син.

Джо вдигна поглед и видя Барбара Исли застанала на няколко крачки. Тя пристъпи напред и погледна към тялото, претърколено в храстите до сградата на приюта.

— Пазачът ли е?

— Какво правите тук?

— Защо да не съм тук? Събуди ме посред нощ да ми съобщиш, че ще дойдеш тук да безпокоиш хората ми. Какво си очаквал? Да заспя отново ли? — Погледна назад към сградата, където всички прозорци светеха. — Нося отговорност за това място. Къде е Джейн Макгиър?