Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Почакайте. Как е тя?

— Не е добре. Но ще се оправи. Утре сутринта ще я изпратя на терапевт.

След тези думи затвори.

Ив си спомняше терапевтите. Седяха срещу нея и я обсипваха с въпроси, стараейки се да прикрият раздразнението си, когато не успяваха да проникнат до дълбините на душата й. Джейн щеше да ги сдъвче и изплюе точно. Както постъпваше Ив като дете.

— На камък ли удари?

Тя се обърна към Чарли, седнал в другия край на стаята.

— Да. Ще опитам отново утре сутрин.

— Много си настойчива.

— Настойчивостта е единственото оръжие, с което разполагам срещу Исли. Понякога дава резултат. — Господи, молеше се този път да даде резултат. — Чу ли се нещо от агента, когото Спиро изпрати във Финикс?

— Не много. Полицейското управление му оказвало съдействие. Ще ми се Спиро да беше пратил мен. — Усмихна се. — Не че не се радвам на компанията ти. Но постъпих, във ФБР за по-предизвикателни задачи, а не да стоя на пост. Е, поне в случая обектът ме кара да кръстосвам Джорджия надлъж и нашир, за да го държа под око.

— Извинявай. Искаш ли кафе? Опасявам се, че в хладилника няма нищо за ядене.

— Зърнах тайландски ресторант на ъгъла; доставя храна по домовете. — Чарли извади мобилния си телефон. — Какво да поръчам?

Не беше гладна, но вероятно е редно да хапне нещо.

— Каквото и да е с фиде. И нещо, което да приберем в хладилника за Джо. Той постоянно е гладен.

— Добре.

Тя взе чантата си и тръгна към спалнята.

— Трябва да звънна на Спиро.

— Няма нужда. Вече свърших тази работа, след като Джо ми се обади. Разпсува се като хамалин и обяви, че тръгва насам.

Затвори вратата на спалнята и се облегна на нея. Трябваше да се обади на Марк, но се нуждаеше от малко време да се съвземе. Още й прилошаваше при спомена за Фей Шугъртън. Не винеше Барбара Исли, че е така сърдита.

Отиде до прозореца и се загледа в парка отсреща. Вече беше тъмно и уличните лампи хвърляха светлина върху короните на дърветата. Нощните сенки изглеждала зловещи.

Там долу ли си, Дом? Дебнеш ли, копеле?

Мобилният й телефон иззвъня.

Джо? Спиро?

Телефонът отново иззвъня. Извади го от чантата.

— Ало.

— Как вървят нещата с малката Джейни?

— Кучи син.

— Съжалявам, но нямах възможност да присъствам на срещата ви, времето ме притискаше. Дори не успях да видя детето отблизо.

— И вместо това уби Фей Шугъртън.

— Смиташ ме за човек, който допуска грешки. Няма никакво вместо . Засега не възнамерявам да убивам детето. Целта ми беше Фей Шугъртън.

— За бога, защо?

— Двете с Джейн няма как да се сближите, докато Шугъртън е наоколо. Затова трябваше да я премахна. Как ти хареса момиченцето?

— Не го харесвам. Опита се да ми строши главата с бейзболна бухалка.

— Това не би те спряло. Вероятно се възхищаваш от духа й. Изглежда сполучливо съм я подбрал.

— Изборът ти е напълно неподходящ. Тя няма нищо общо с Бони.

— Ще започнеш да държиш на нея.

— Такава възможност е изключена. Нищо няма да се получи. Пък и тя не е при мен.

— Знам. Ще трябва да се погрижим и за този проблем, нали? Въобще не го замислях така. Иди я вземи от приюта, Ив.

— Невъзможно е.

— Тя трябва да е с теб. Трябва да измислиш начин това да стане.

— Не ме ли слушаш? Ще ме хвърлят в затвора, ако се приближа до нея.

Последва моментна тишина.

— Не говоря ли достатъчно ясно? Или я измъкни от приюта, или аз отивам при нея. Давам ти двадесет и четири часа.

Ив се паникьоса.

— Но аз дори не знам къде се намира.

— Открий. Помисли. Разполагаш с връзки. Винаги има начин. Аз бих намерил начин.

— Приютът се охранява. Въобще няма да успееш и да припариш там. Ще те хванат.

— Ще стигна до нея. Достатъчен е само един миг на нехайство, един отегчен или небрежен служител.

— Въобще не ми пука за това дете. Никога не бих изпитала симпатии…

— Постепенно ще се появят и чувствата. Просто трябва да я опознаеш. От години се стремиш да защитаваш или да откриваш непознати деца. Сега ти давам истинско. Умът ти направо ще се замае от подобна перспектива.

— Ще се обадя на полицията веднага след като затворя.

— И така ще подпишеш смъртната присъда на Джейн. Знаеш, че ще я убия. Никога няма да престана да се опитам. Ако не успея да го свърша точно сега, ще изчакам, седмица, месец, година. Много е странно как с времето нещата стават по-лесни за мен. Хората забравят, престават да са нащрек… А ти няма да си достатъчно близо до нея, за да ме спреш. Двадесет и четири часа, Ив.