Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Джейн го изгледа свирепо.

— От полицията съм. Детектив Куин. — Бръкна в джоба и й показа значката си. Повтори: — Тук сме, за да ти помогнем.

Детето се поотпусна малко.

— Къде си ранена? — попита Ив.

Джейн продължаваше да гледа Джо свирепо.

— Пусни ме.

— Пусни я, Джо.

— А ако правим грешка?

Все пак се изправи и грабна бухалката. Джейн бавно се надигна и седна.

— Смотано ченге. Защо не се появи по-рано? — По страните й отново се стичаха сълзи. — Никога не сте тук, когато има нужда от вас. Скапано ченге. Скапано…

— Сега съм тук. Къде си ранена?

— Нищо ми няма. Тя е наранена.

Ив застина.

— Госпожа Шугъртън ли?

— Фей — промълви Джейн и погледна към кухнята. — Фей…

— Господи.

Ив скочи и изтича до кухнята.

Кръв.

И още кръв. Върху масата.

Върху преобърнатия кухненски стол. На покрития с теракота под, върху който Фей Шугъртън лежеше с изцъклени очи и прерязано гърло.

— Не мърдай. — Джо стоеше до нея. — Може да има улики. Не бива да ги унищожаваме.

— Тя е мъртва — промълви Ив безизразно.

— Да. — Обърна я и я бутна към всекидневната. — Иди и се погрижи за детето, докато организирам нещата. Разбери дали е видяла някого.

Тя нямаше сили да откъсне поглед от вторачените мъртви очи.

— Върви.

Тя кимна и бавно се отдалечи от кухнята.

Джейн седеше сгушена до стената, притиснала колене към гърдите.

— Дом — прошепна. — Направил го е Дом.

— Мъртва е, нали?

— Да. — Ив приклекна до нея. — Видя ли някого?

— Опитах се да й помогна. Тя кървеше. Опитах се да спра кървенето, но… не успях. Не можех да го спра. Учителката ни каза, че ако някога се случи злополука, винаги първо трябва да се опитаме да спрем кървенето. Аз не успях. Не можах да го спра.

Ив искаше да протегне ръце и да прегърне Джейн, но почти виждаше стената, която детето бе издигнало около себе си.

— Вината не е твоя. Положително вече е била мъртва.

— Но може и да не е била. Може би щях да й помогна, ако бях по-умна. Не обръщах внимание много-много какво ни говори учителката. Не мислех, че… Не знаех…

Ив не издържаше. Предпазливо протегна ръка и докосна детето по рамото.

Джейн рязко се дръпна.

— Коя си? — попита тя свирепо. — И ти ли си ченге? Защо не дойдохте тук по-рано? Защо допуснахте това да се случи?

— Не съм от полицията, но трябва да знам какво е станало. Видя ли… — По дяволите. Детето въобще не беше във форма да отговаря на въпроси. — Какво ще кажеш да отидем на верандата и да изчакаме полицията?

Отначало й се стори, че момиченцето няма да се съгласи, но Джейн се изправи и тръгна да излиза от къщата. Седна на най-горното стъпало на верандата.

Ив се настани до нея.

— Казвам се Ив Дънкан. Детективът вътре е Джо Куин.

Момиченцето гледаше право напред.

— Твоето име е Джейн Макгиър, нали?

Детето не отговори.

— Щом не искаш да говориш, добре. Сигурно много си държала на госпожа Шугъртън.

— Хич не ми пукаше за нея. Просто живеех в къщата й.

— Не вярвам да отговаря на истината, но сега няма да приказваме на тази тема. Въобще няма да разговаряме. Просто ми се стори, че ще се почувстваш по-добре, ако не сме непознати.

— Говоренето не означава нищо. За мен ти продължаваш да си непозната.

И детето щеше да се погрижи нещата да си останат такива, помисли си Ив. Сълзите бяха пресъхнали, но гърбът й бе изопнат и напрегнат, а стената на недоверието — непреодолимо висока. Кой би я винил? Всяко друго дете щеше да е в истерия. Което, естествено, е по-здравословна реакция от самовглъбяването.

— И на мен не ми се говори особено. Просто ще поседим тук и ще изчакаме. Става ли?

Джейн не я погледна, но промълви:

— Да.

Детето все още е покрито с кръв, даде си сметка Ив внезапно. Добре е да предприеме нещо.

Но не сега. И двете не са във форма да направят каквото и да било; само ще седят тук и ще чакат. Облегна глава на парапета. Не успяваше да прогони спомена за вторачените в нея мъртви очи. Фей Шугъртън бе добра жена и даваше най-доброто от себе си. Не заслужаваше…

— Излъгах. — Джейн продължаваше да гледа право напред. — Струва ми се, че… я харесвах.

— И аз също.

Джейн отново се умълча.

Барбара Исли спря до бордюра почти заедно с първата полицейска кола.

Полицаите нахълтаха в къщата, но Барбара Исли се спря пред Джейн. Заговори на детето с неочаквано нежно изражение.

— Помниш ли ме, Джейн? Аз съм госпожа Исли.

Джейн я погледна безизразно.

— Помня те.

— Не можеш да останеш повече тук.