Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Хареса ми. — Ив свъси вежди. — Но същевременно ми иде да й счупя врата. Защо не се вслуша в доводите ни?

— Смята, че прави най-доброто за детето — намеси се Джо. — И не е готова да повярва на никого, преди първо да премисли нещата.

— Тогава какво ще правим сега? — попита Марк.

— Ти се прибери да поспиш — предложи Джо. — Не си лягал цяла нощ. От колата ще се обадим на Спиро и ще го помолим да поприказва с Фей Шугъртън. — Погледна към Ив. — А следобеда ще се завъртим около училището, за да се уверим, че детето се е прибрало благополучно.

Тя тръгна към колата.

— Добър план.

— В момента имам работа тук. Изключено е да отида точно сега — обясни Спиро.

— Едва ли е чак толкова важна — възрази Ив. — Нужен си ни.

— Доста важна е — отвърна той и млъкна за миг. — Открихме нов труп на брега срещу водопадите. Прекопават целия район, за да проверят дали няма още.

— Господи!

Труповете ставаха дванадесет. Колко още?

— Но ще се опитам да се откъсна довечера и да отскоча. Няма да стоя дълго обаче.

— Кога можеш да си тук? — попита Ив.

— Около девет и заедно ще отидем да видим старата дама — предложи той. — Става ли?

— Добре, след като не си в състояние да дойдеш по-рано.

Джо взе телефона от нея.

— Тази вечер няма да се връщаме в къщурката. Изпрати Чарли насам, в случай че се наложи да оставя Ив сама по някое време. — Заслуша се. — Не, не искаме Чарли да говори с Фей Шугъртън. Едва ли ще й въздейства повече от някое от приютените при нея деца. Нужен си ни ти, за да я впечатлиш. Или пък изпрати Спалдинг от ОДСУ. Е, след като се е върнал в Куантико, ще трябва да се появиш ти. Не ме интересува дали ти звучи като заповед. То е заповед.

Затвори.

— Не подходи особено дипломатично — отбеляза Ив. — Той се опитва да ни помогне.

— Целта му е да хване Дом.

— Работата му е да залавя убийци.

— Не съвсем. Той е специалист по криминални профили. От него се очаква да анализира и докладва, а не да участва в преследването. — Стисна устни. — Но той така силно иска да залови негодника, колкото и ние.

— Би трябвало да сме му благодарни за това.

— Аз съм благодарен. — Джо свъси вежди. — Понякога. Когато не поставя задачите на Бюрото пред защитата на…

— Млъкни, Джо. Той направи гримаса.

— Добре, добре. Спиро си върши работата. Но се чувствам някак напрегнат.

Не само той се чувстваше така. И нервите на Ив бяха изопнати.

Джо запали колата.

— Хайде. Ще те черпя един хамбургер и след това ще отидем до училището.

— Господи, бях забравил колко бързо се движат децата, когато ги пуснат от училище. — Джо се засмя. — Те са като стадо бизони, тръгнали на водопой. В това училище ли си учила?

— Не. Нямаше го, когато живеех тук. — Погледът й обхождаше тълпата деца. — Не виждам ни едно червенокосо момиче. Къде е тя?

— Имаш снимка. — Замълча. — Питах се защо не си я погледнала откакто я получи.

— Не се сетих.

— Сигурна ли си?

Тя му хвърли кос поглед.

— Сигурна съм, разбира се. Престани да придаваш значение на съвсем обикновени неща.

— У теб няма нищо обикновено. Време е да погледнеш снимката, Ив.

— И без това щях да го направя.

Извади снимката от чантата. Ставаше въпрос за непознато малко момиче. То нямаше нищо общо с Бони. Почувства как я обгръща облекчение.

— Не е особено красива, нали?

Детето на снимката не се усмихваше; къси червени коси обрамчваха слабо триъгълно лице. Единственото привлекателно нещо бяха огромните очи с цвят на лешник, но от снимката дори и те гледаха някак навъсено.

— Очевидно не е желаела да я фотографират.

— Значи демонстрира характер. Навремето и аз не обичах да ме снимат.

Джо я погледна.

— Изглеждаш облекчена. Страхуваше се да не прилича на Бони.

— Излиза, че Дом няма точно око. Тя и Бони нямат нищо общо. Ха, ами ако лъже за всичко? Ако изобщо не е виждал Бони?

— Ако по онова време е бил тук, поне е виждал нейна снимка. Вестниците постоянно ги публикуваха.

Беше хубава, сладка и толкова силно обичаше живота — затова трогваше всеки, който я види, помисли си Ив. Не приличаше на Джейн Макгиър, която изглеждаше готова да нанесе удар.

— Приумицата на Дом, че ще се идентифицирам с нея, показва колко е луд. Няма от какво да се притесняваш, Джо.

— Радвам се. — Седна по-изправен зад волана. — Ето я. Току-що излезе от входа.

Джейн Макгиър бе дребна за десетте си години. Беше облечена в джинси, тениска и маратонки. Носеше зелена раница на гърба и крачеше право напред, без да поглежда встрани.