Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Казваше се Джейн Макгиър и беше на десет години. Дом я забеляза преди няколко дни — обикаляше с колата по-бедните жилищни квартали в южната част на града. Първоначално го привлече червената й коса, а после излъчването на независимост и дързост. Ходеше по улиците сякаш предизвикваше света да й се изпречи на пътя. Съвсем не бе кротко пиленце.

Дали е достатъчно дръзка, за да допадне на Ив Дънкан? Нейната дъщеря бе съвършено различна. Но пък Бони Дънкан не бе израснала в четири различни приемни семейства на временни настойници като Джейн Макгиър. На Бони не й се бе налагало да се учи да живее по законите на улицата.

Тръгна бавно след хлапето. То очевидно отиваше някъде, имаше цел.

Изведнъж се шмугна в алея. Дали да я последва и да рискува тя да го види? Опасността не бе чак толкова голяма. Както обикновено, когато тръгваше да преследва, си бе дал труда да се дегизира.

Паркира колата и слезе. Момиченцето му се струваше подходящо. Трябваше да се увери, че не греши.

Кучи син. Скапанякът отново я следи.

Е, нека, помисли си Джейн троснато. Той е само поредният извратен старец. Такива като него се навъртаха около училището и подкарваха колите си бързо, ако Джейн се развикаше, за да привлече вниманието на учителката. Познаваше тази алея и можеше да тича по-бързо от него, ако се наложи да бяга. Вчера го забеляза, когато започна да я следи, и не свърна от улицата.

Но днес няма да постъпи така.

— Тук съм, Джейн.

Видя Майк, клекнал в големия картонен кашон до тухлената стена. Изглежда му беше студено. Снощи сигурно е спал в кашона. Обикновено постъпваше така, когато баща му се връщаше вкъщи. Лош късмет, че пустият му кучи син е избрал да се прибере през януари, когато е толкова студено.

Бръкна в джоба на якето и му подаде откраднатия сутринта от хладилника на Фей сандвич.

— Закуската. Малко е поизсъхнал, но не успях да намеря друго.

Видя го как лакомо гълта храната, после хвърли поглед през рамо.

Перверзникът се шмугна в сенките на контейнера за боклук. Подходящо място за него.

— Хайде, време е да вървим на училище — подкани тя Майк.

— Няма да дойда.

— Ще дойдеш, разбира се. Да не искаш да пораснеш глупав като баща си?

— Няма да дойда.

Тя извади най-силния си коз:

— Там е топло.

Майк премисли и се изправи.

— Може би само днес…

Тя очакваше такава реакция. Студът и празният стомах са врагове. Самата тя бе прекарала доста нощи по алеите, докато семейство Карбонис я приюти. Там бе домът й, преди да отиде при Фей и именно там научи, че ако прави достатъчно пакости, дори парите от общината за гледане на бездомно дете няма да съблазнят „родителите“ да я задържат. От общината винаги имаха готовност да предложат друго дете, ако с някое нещата не вървят.

При Фей беше къде-къде по-добре. Макар че бе постоянно уморена и кисела, Джейн не губеше надежда един ден да я хареса… ако остане достатъчно дълго.

Погледна отново назад към перверзника. Още се криеше зад контейнерите.

— Довечера е по-добре да спиш другаде. Има едно място близо до Юниън Мишън. Ще ти го покажа.

— Бива. На училище ли отиваш? — попита Майк. — Ще те поизпратя натам.

Очевидно беше самотен. Понеже е едва шестгодишен, още не се бе научил да не обръща внимание на празнотата.

— Разбира се. Защо не?

Тя му се усмихна.

Дом не бе сигурен, докато не я видя да се усмихва.

Усмивката бе топла и сладка. Още по-привлекателна заради необичайната бдителност на хлапето и очевидната жилавост. Ако не бе забелязал размекването, нямаше да е толкова сигурен. Но сега бе напълно убеден.

Малката, Джейн Макгиър беше идеална.

— Сигурно ли е, че момчето е Девън? — попита Спиро, щом Джо отвори вратата по-късно същия следобед.

— Доста му прилича. — Джо посочи статива. — Снимката е върху работната маса. Виж я.

— Точно това ще направя. — Прекоси стаята. — Къде е госпожа Дънкан?

— Още спи.

— Събуди я. Искам да поговоря с нея.

— Гледай си работата. Изтощена е. Говори с мен.

— Трябва да… — Подсвирна леко, когато сравни възстановката със снимката. — Господи, много я бива.

— Прав си.

Хвърли снимката обратно върху масата.

— Почти ми се ще да не е той. Осъзнаваш ли какво означава?

— Да. А и Ив го знае.

— Ще се наложи да я използвам, Куин.

— Никой не може да използва Ив.

— Освен ако тя не желае да бъде използвана — уточни Ив от прага. Тръгна към тях. Очевидно току-що бе станала от леглото. Косите й бяха разчорлени, дрехите — изпомачкани. — И фактът, че той е Джон Девън, не е от особено значение за вас, Спиро. И без това щяхте да се опитате да ме използвате.