Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Ти как го оправдаваш?

— Не го оправдавам. Задоволявам се с получената наслада. Наскоро чух, че през последните десет години безпричинните убийства са скочили поне с двадесет и пет процента. А аз започнах далеч преди това. Като че ли обществото най-после ме догонва, не смяташ ли? Може и всички вие да полудявате, Ив.

— Глупости.

— Тогава защо допускате да продължавам да убивам? Мислила ли си някога, че вероятно никога не сме се отърсили докрай от пещерните си инстинкти? Жаждата за кръв, стремежът за надмощие, крайното насилие. И вероятно дълбоко в сърцата си всички вие копнеете да сте като мен. Никога ли не си изпитвала желание да ловуваш, да преследваш?

— Не.

— Ще го изпиташ. На Куин му е познато. Той е ловец. Притежава инстинкта. Попитай го дали сърцето му започва да бие по-учестено, когато наближи моментът да убива.

— Джо не е като теб. Никой не е като теб.

— Благодаря. Приемам го като комплимент. Време е да приключваме. Просто исках да се свържа с теб. Важно е да се опознаем взаимно. Ти не се страхуваш от неизвестното.

— Не се страхувам от теб.

— И това ще стане. Но явно се налага да се потрудя, за да го постигна. Няма проблем. По друг начин не би ме задоволило. — Направи пауза. — Липсваш на Бони. Редно е да сте заедно.

Затвори.

Разкъсваше я болка. Дяволите да го вземат. Защо каза тези последни думи? Натисна бутона за изключване и погледна Джо.

— Искал просто да се свърже с мен. Мръсникът желае да се страхувам от него.

— Тогава се преструвай на изплашена. Не го предизвиквай.

— В никакъв случай.

Джо се усмихна едва-едва.

— Бях длъжен да опитам. Разбра ли нещо, което да използваме?

— Името му било Дом. Убива повече от десет години и го прави заради удоволствието. Аналитичен е спрямо себе си и света като цяло. Умен е, както подозирахме. — Обърна се отново към статива. — Ще го запишеш ли, за да го предадеш на Спиро? Трябва да се залавям за работа.

— Няма да ти навреди малко почивка.

— Напротив — сряза го тя свирепо. — Няма да допусна онзи негодник да попречи на съсредоточаването ми. Иска да ме контролира, а аз, до дяволите, няма да му позволя. Няма да отговоря на нито едно негово очакване.

Застана пред черепа. Ръцете й леко трепереха. Трябваше да ги овладее. Наближаваше заключителният етап. Нищо не биваше да пречи на скулптирането й. Трябваше да е хладнокръвна и съсредоточена.

Не ме ли усещаш, когато стоя зад теб? Наблюдавам през рамото ти как работиш по черепа.

Потисна импулса да обърне глава. Никой не се взираше в гърба й или през рамото й. Никой, освен Джо не стоеше зад нея.

Допусне ли Дом да й повлияе, като разпали въображението й, това би било победа за него. Трябваше да го изключи от съзнанието си. Да мисли за момченцето, а не за чудовището, което го е убило.

Оказа се по-жилава, отколкото Дом предполагаше. През тялото му премина тръпка на възбуда. Щеше да го накара да се напъне, да се поти за всеки грам емоция, който изтръгва от нея.

Не се изненада истински. Очакваше подобна реакция. И с радост я приемаше. Ще го принуди да се рови по-дълбоко, за да успее да я разтърси.

Вече имаше идея как да го постигне.

Запали двигателя на колата, напусна паркинга на супермаркета и пое към Атланта.

5,40 часът

Приключи. Оставаха само очите. Посегна към мострите на очи върху работната си маса.

Кафявото бе най-разпространеният цвят на очи и при реконструиране тя почти винаги го използваше. Постави стъклените очи в гнездата и отстъпи назад.

Ти ли си, Джон Девън? Справих ли се достатъчно добре с работата, за да те прибера у дома?

— Искаш ли вече снимката? — попита Джо тихо.

Бегло бе долавяла, че той седи на дивана през цялата нощ и изчаква.

— Да.

Той се изправи и отвори големия плик върху масичката. Остави едната и й донесе другата.

— Тази ти трябва, струва ми се.

Тя се вгледа във фотографията, без да я докосва. Той грешеше. Тя не я искаше.

Поеми я. Отведи го вкъщи.

Посегна и взе снимката. Трябваше да сложи сини очи, даде си сметка тя. Всичко друго съвпадаше.

— Той е. Джон Девън.

— Да. — Взе снимката и я хвърли върху работната маса. — Ще се обадя на Спиро веднага след като те сложа да легнеш.

— Аз ще му се обадя.

— Млъкни. — Дръпна я за ръката и я повлече стаята и по коридора. — Аз ще свърша тази работа. Ти приключи със своята задача.

Да, беше приключила. Джон Девън бе намерен и това означаваше…

— Престани да мислиш — скастри я Джо и грубовато я бутна на леглото. — Знаех какво ще започне да те яде, щом свършиш. Но, по дяволите, сега трябва да си починеш.