Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Достави ми черепа.

Той изруга тихо.

— Ще ти го доставя. В този случай Спиро ще е благодарен за всяка помощ.

— Нека да изпитва благодарност. Ще ни потрябва. Той познава чудовищата.

— Ти също.

Само едно чудовище. Онова, което обсебваше живота й след изчезването на Бони. Беше нарекла чудовището Фрейзър, а сега откриваше, че дори не знае името му.

— Определено не ми достига информация, но ще се наложи да си я набавя.

— Толкова ли си убедена, че той отново ще те потърси?

— Ще ми звънне. — Ив се усмихна тъжно. — Както той се изрази: между нас има връзка.

— Лягай си — подкани я Джо, когато пристигнаха в къщурката. — Ще звънна на Спиро и ще го помоля да ти предостави единия череп.

Ив погледна часовника. Наближаваше четири сутринта.

— Няма да е особено сговорчив, ако го събудиш.

— Съмнявам се, че спи. Рядко почива, когато работи по случай. Твърде самоотвержен е.

— Това е добре. — Тя тръгна към спалнята. — Вярвам в самоотвержените хора.

— Не е нужно да го изтъкваш. — Посегна към телефона на масата. — Хайде, иди поспи. Ще ти набавя череп.

— Благодаря, Джо.

Затвори вратата след себе си и отиде в банята. Ще вземе душ и си ляга. Няма да мисли за Бони. Няма да мисли за двете момченца. Не бива да прави никакви заключения. Всичко това ще почака, докато си почине и е в състояние да овладее смразяващата тръпка на ужаса. Утре, щом се събуди, ще се опита да подреди мозайката.

— На нищо не приличаш — заяви Джо на Ив. — Не успя ли да поспиш?

— Само няколко часа. Съзнанието ми отказа да се изключи. Спиро ще ми даде ли череп?

— Не се ангажира. Щял да го обмисли, но първо иска да поговори с теб.

— Тук ли ще дойде?

— Ще се появи до три часа следобед. — Погледна часовника. — Значи след около половин час. Разполагаш с време да закусиш или да обядваш. Кое предпочиташ?

— Ще хапна само един сандвич. — Отправи се към хладилника. — Все не мога да се сгрея. Услужих си с още една от ватираните ти ризи.

— Забелязах. На теб ти стои по-добре. — Седна на бара и се загледа как сръчните й пръсти приготвят сандвич с шунка и сирене. — Нямам нищо против да споделям вещите си с теб. Свикнах с това през годините. Чувствам се някак уютно.

Тя кимна, защото напълно го разбираше. В присъствието на Джо се чувстваше така приласкана, както меката тъкан на дрехата нежно докосваше тялото й.

— Трябва да ти кажа нещо. — Джо поклати глава, когато тя го погледна разтревожено. — Не, не… Не е чак толкова лошо, но все пак добре е да го знаеш.

— Какво да знам?

— Марк Грънард е открил къде се намираш.

Тя свъси вежди.

— Марк Грънард ли?

— Телевизионен журналист. Вероятно е прекарал дни наред да проучва документи, за да се добере до тази къща. Наложи се да се споразумея с него. Чувала ли си името му?

Тя кимна бавно.

— Работи за Трети канал. Занимава се с криминални разследвания. Помня го от времето на процеса срещу Фрейзър. — Лицето й се сгърчи. — Доколкото въобще си спомням някого или нещо, освен Фрейзър.

— Споменах ти, че ще потърся начин да попреча на репортерите да се навъртат наоколо. Засега не успях, затова се наложи да се споразумеем.

— За какво точно се споразумяхте?

— Репортажът на Марк Грънард снощи в шест е бил за твоето издирване. Показал снимка на къщурката и изразил съжаление, че не тук си намерила убежище. Заявил, че притежава информация за евентуалното ти настаняване в крайбрежна къща във Флорида. След предаването се качил на самолет за Джаксънвил и се обзалагам, че половината репортери от града са сторили същото.

— А в замяна на това какво му обеща?

— Ексклузивно изявление. Той няма да се обади, докато не сме готови да проговорим. Но се налага да се срещнеш с него тук няколко пъти.

— Кога?

— Първият път ще е относително скоро. Той вече изпълни първата уговорка от споразумението. Ще поиска нещо в замяна. Възразяваш ли срещу Грънард?

Тя се опита да си припомни по-ясно образа на Марк Грънард. Възрастен, с посивели коси по слепоочията, но и някак сърдечен.

— По-скоро не. — Усмихна се. — Какво щеше да предприемеш, ако бях заявила, че не го понасям?

— Щях да го прогоня. — Ухили се. — Но животът ми става по-лек, защото не се налага да престъпвам думата си. Довърши си сандвича.

— Ям го. — Отхапа отново. — Какво те накара да избереш Грънард? Добре ли го познаваш?

— Достатъчно добре. От време на време пием по питие в „Мануел“. Но всъщност той ме избра. Причака ме пред щатския университет на Джорджия, когато отидох да взема черепа, и ми направи предложение, на което не можех да откажа.