Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Не. — Остави чашата и отметна завивката. — Ще отида в Таладега.

— Трябва да си починеш.

— Глупости. Ако са пропуснали да открият телата първия път, няма да ги оставя да допуснат същата грешка отново. — Изправи се. Господи, краката почти не я държаха. Нищо. Ще се оправят. Просто трябваше да се раздвижи. — Мога ли да взема джипа?

— Ако вземеш и мен с него. — Джо облече якето си. — И ако изчакаш да направя достатъчно кафе, за да напълня термоса. Навън е студено. Тук не е Таити.

— Явно те е страх, че още съм в шок.

Той тръгна към бокса.

— Не. Вече си почти нормална.

Но тя не се чувстваше никак нормална. Вътрешно все още трепереше и усещаше всичките си нерви изопнати. Джо сигурно се досещаше, но тактично се правеше, че не го забелязва. И тя ще се престори, че нищо й няма. Просто ще се съсредоточи във всеки момент. Най-важното е да разбере дали онзи негодник й е казал истината за Таладега. Ако е излъгал за Таладега, тогава не е изключено да лъже и за Бони.

А ако казва истината?

Стигнаха при водопадите Таладега след полунощ, но от светлините на прожекторите и фенерите по околните скали мястото изглеждаше като през деня.

— Искаш ли да ме изчакаш тук? — попита Джо, докато слизаше от джипа.

Тя гледаше нагоре към една скала.

— Там ли са ги намерили?

— Откриха първия скелет в съседната падина, а останалите — горе. Намериха детето близо до дефилето. — Избягваше да я погледне. — Сега е само дупка в земята. Вътре вече няма нищо.

Но момиченцето е било заровено там през всичките тези години. Момиченце, което можеше и да е Бони.

— Искам да видя мястото.

— Така си и мислех.

— Тогава защо ме питаш дали ще чакам тук?

Слезе от колата и тръгна нагоре.

— Обадиха се защитните ми инстинкти. — Включи фенера си и я последва. — Не биваше да им се доверявам.

— Точно така.

По-рано вечерта бе паднала слана и земята под краката им скърцаше. Дали вървеше по стъпките на убиеца, докато е отнасял жертвите си към гроба?

Чуваше тътена от водопада. Когато се качи горе, видя как сребристата струя вода се спуска към дефилето. Стегни се. Не извръщай глава. Още не.

— Наляво — насочи я Джо предпазливо.

Пое си дълбоко въздух и откъсна поглед от водопадите. Видя жълтата лента, а после гроба.

Малък. Толкова малък.

— Добре ли си? — попита Джо и я хвана за лакътя.

Не, не беше добре.

— Тук ли е била заровена?

— Така мислим. Тук я намерихме и сме почти убедени, че калното свлачище само я е разкрило.

— Била е тук през цялото време. Толкова дълго…

— Има вероятност да не е Бони.

— Знам — отвърна тя безизразно. — Престани да ми го напомняш, Джо.

— Налага се. За да не го забравяш и ти.

Болката бе прекалено остра. Трябваше да я изключи.

— Тук е невероятно красиво.

— Така е. Шерифът спомена, че индианците са наричали местността Мястото на леещата се лунна светлина.

— Но той не ги е заравял на определено място само защото е било красиво — промълви тя с разтреперан глас.

— Искал е да ги скрие там, където няма да бъдат намерени и върнати у дома при хората, които са ги обичали.

— Не мислиш ли, че прекара достатъчно време тук?

— Дай ми още минутка.

— Ще останем колкото ти е нужно.

— Господи, надявам се да не я е наранил — прошепна Ив. — Надявам се всичко да е приключило бързо.

— Стига. — Джо я извърна от гроба. — Съжалявам. Мислех, че ще понеса гледката, но очевидно не съм в състояние. Трябва да те отведа от…

— Стойте на място и не смейте да мръднете!

Висок слаб мъж приближаваше към тях по ръба на скалата. В едната ръка държеше фенер, а в другата — револвер.

— Представете се.

— Спиро? — Джо застана пред Ив. — Аз съм Джо Куин.

— Какво правите тук горе? — попита Робърт Спиро. — Можех да ви застрелям. Районът е отцепен.

— От ФБР ли? Не сте ли тук само като съветници?

— Така беше в началото, но сега ние поемаме случая. Шерифът Бозуърт нямаше нищо против. Искаше да се отърве от него.

— Очаквате убиецът да се върне ли? Затова ли сте отцепили гробовете? — попита Ив.

Спиро я изгледа изпитателно.

— А вие коя сте?

— Ив Дънкан, това е агент Робърт Спиро — представи ги Джо.

— О, как сте, госпожо Дънкан? — Спиро пъхна револвера в кобура под мишницата си и вдигна фенера нагоре, за да я види по-добре. — Съжалявам, ако съм ви изплашил, но Куин трябваше да ме предупреди, че ще дойдете.

Спиро бе към петдесетгодишен, с дълбоки тъмни очи и кестенява коса, която се отдръпваше от широкото му чело. Бръчките от двете страни на устата придаваха на изражението му крайно уморен и измъчен вид.