Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Силно разтреперана, Ив едва държеше слушалката. Трябваше да си възвърне самоконтрола. Това бе някакъв психопат. Перверзен тип, който желае да я нарани. Имаше няколко такива обаждания по време на процеса срещу Фрейзър. Но този мъж говори овладяно, уверено, почти безразлично. Важно е да го накара да продължи. Да го хване в лъжа.

— Нали не обичаш да убиваш деца.

— На онзи етап експериментирах. Опитвах се да разбера дали си струва да го върша редовно. Бони почти ме убеди, но следващите две хлапета се оказаха пълно разочарование.

— Защо… ми се… обаждаш?

— Защото между нас има връзка. Бони ни свързва.

— Лъжливо копеле!

— Бони е при мен. В момента я гледам. Беше далеч по-красива, когато я положих в земята. Жалко, че всички приключваме като купчина кокали.

— Гледаш я…

— Помня как вървеше към мен в парка по време на училищния пикник. Ядеше ягодов сладолед, а червената й коса грееше на слънцето. Беше пълна с живот. Нямах сили да й устоя.

Обгърна я тъмнина. Само да не припадне.

— У теб има същата искра. Долавям я. Само дето ти си далеч по-силна.

— Сега ще затворя.

— Да, изглежда си разстроена. Понякога от шока се получава така. Но положително скоро ще се възстановиш. Ще ти се обадя отново.

— По дяволите! Защо?

Известно време той мълча.

— Защото е необходимо, Ив. Сега, след краткия ни разговор, съм още по-убеден отпреди. Нужна си ми. Долавям емоциите ти — същински приливни вълни. Страшно… вълнуващо е.

— Няма да вдигам телефона.

— О, ще го вдигаш. Защото винаги разчиташ на шанса да си я получиш обратно.

— Лъжеш. Ако си убил толкова много деца, защо си заровил само Бони при онези възрастни хора?

— Сигурен съм, че погребах повече тела, отколкото откриха. Бегло си спомням поне още две деца. Чакай да видим… Две момченца. По-големи от Бони. По на десет или дванадесет.

— Намерен е само един детски скелет.

— Значи са пропуснали останалите. Кажи им да претърсят дефилето. Калното свлачище сигурно ги е затрупало.

Линията прекъсна.

Ив се свлече на пода. Чувстваше се студена. Вледенена до кости.

Господи, Господи!

Необходимо е да предприеме нещо. Не може да седи тук, изпълнена с ужас.

Джо. Трябва да се обади на Джо.

Набра номера на мобилния му телефон с трепереща ръка.

— Ела си — промълви тя, чула гласа му. — Ела си.

— Ив?

— Върни се, Джо!

— Какво, по дяволите, става?

Имаше и още нещо, което бе важно да му съобщи.

— Таладега. Кажи им да претърсят… дефилето. Две… момченца…

Затвори и се облегна на стената. Няма да мисли за случилото се. Ще остане безчувствена, докато Джо се появи.

Затвори и се облегна на стената. Няма да мисли за случилото се. Ще остане безчувствена, докато Джо се появи.

И не припадай. Не оставяй вика в теб да изскочи.

Просто изчакай Джо да дойде.

Продължаваше да седи на пода, когато след час Джо пристигна.

Прекоси стаята с четири крачки и коленичи до нея.

— Наранена ли си?

— Не.

— Тогава защо, по дяволите, ме изплаши до смърт? — попита той грубо. Сетне я взе на ръце и я отнесе до дивана. — За малко да получа сърдечен удар. Господи, ледена си.

— Шок. Той каза, че е… от шока.

Джо разтъркваше лявата й ръка, за да я сгрее.

— Кой ти е казал, че си в шок?

— По телефона. Мислех, че е злобна шега. Като онези обаждания, след като Бони… — Трябваше да спре за минутка. — Но не се оказа шега. Обади ли се в Таладега?

— Да. — Взе другата й ръка и започна да я масажира. — Продължавай.

— Костите на Бони били при него. — Безчувствието, с което се бе обгърнала, избледняваше и сега започна да трепери. — Не била така красива, както когато…

— Успокой се. — Джо взе лекото одеяло от креслото и я загърна. Отиде до кухненския бокс да направи кафе. — Поемай дълбоко въздух, чуваш ли ме?

— Добре.

Затвори очи. Дишай дълбоко. Разкарай болката. Разкарай ужаса. Вдишване. Издишване. Разкарай ги или ще те разкъсат.

— Отвори очи. — Джо седеше на дивана до нея. — Изпий това.

Кафе. Горещо кафе. Прекалено сладко. Той я изчака да изпие половин чаша.

— По-добре ли си?

Тя кимна едва-едва.

— Сега ми разкажи. Бавно. Не се насилвай. Ако се налага да спреш, спри.

Наложи й се да спре три пъти, преди да свърши. Когато най-накрая замлъкна, той остана смълчан за миг.

— Това ли е всичко? Всичко ли ми разказа?

— Не е ли достатъчно? — попита тя немощно.

— Господи, да. — Посочи чашата. — Изпий остатъка.

— Студено е.

— Ще ти направя друго.